Саймон Бекетт - Мъртви води

Синът на Траск отново се бе пъхнал под стария лендроувър. До него стоеше руса тийнейджърка със скръстени ръце и здраво стиснати устни, предположих, че е собственичка на фиестата. Изглеждаше почти пълнолетна, хубавичка, макар и малко пълна. И прекалено официално облечена — тясната й пола, високите токчета и силният грим май бяха по-подходящи за събота вечер.

И двамата не забелязаха приближаването ми и гласовете им се разнасяха ясно по пътеката край потока.

— … хайде де, Джейми, защо не? — акцентът й беше чисто есекски.

Синът на Траск отговори, без да прекъсва заниманието си:

— Знаеш защо.

— Ама това беше преди сто века. Дойдох специално, щом чух!

— Не съм те молил за това, щом не можеш…

Той спря, когато ме забеляза. Момичето се обърна да ме изпепели с поглед, все едно аз бях виновен за спора им. Успях да си лепна уморена усмивка и продължих покрай тях към колата си. Без да ми обръща повече внимание, девойката пак се обърна към сина на Траск. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в ярко кървавочервено. Със същия лак бяха и пръстите на краката й, които се подаваха през отворените обувки.

— Хайде де, Джейми, той няма да разбере.

— Не ми пука.

— Тогава какъв е проблемът?

Джейми не отговори. Стараех се да не ги подслушвам, но беше невъзможно да не ги чувам.

— Джейми, защо не искаш да говориш с мен?

Въпросът отново остана без отговор.

Момичето смени обидения тон с обвинителен:

— Преди това не беше такъв!

— Стейси…

— Ами не беше! Не е моя вината…

— Исусе, просто забрави!

Чу се трясък от затръшването на капака на лендроувъра. Озърнах се и видях сина на Траск да крачи към къщата, остави момичето зад гърба си.

— Джейми? Джейми! Хубаво, майната ти тогава! — изкрещя Стейси след него. Трясъкът на предната врата отекна между дърветата. — Тъпак!

Тя се извърна, зачервена и гневна. Беше на косъм да се разплаче, но ме видя и изкриви уста.

— Ти пък какво зяпаш, мамка ти?!

Отвори със замах вратата на фиестата, метна се вътре и запали двигателя. Изпод гумите се разхвърча чакъл, а тя сърдито форсира и ускори към пътя.

Не само аз имах лош ден.

Ревът на автомобилния двигател заглъхна и отново се чуваха единствено плискането на водата в потока и крясъците на чайките. Проверих телефона за съобщения, но нямаше нищо нито от Лънди, нито от пътна помощ. Понечих да го прибера но точно тогава той звънна.

Беше инспекторът.

— Току-що получих съобщението ти, докторе. Бях на аутопсията. Май обичаш проблемите, а?

Погледнах към равната шир блата и вода, сякаш те можеха да ми предложат някакво вдъхновение в последния момент.

— Може и така да се каже.

Без да влизам в подробности, обясних, че колата ми е закотвена и нямам представа колко време ще отнеме ремонтът. Очаквах раздразнена реакция, но Лънди ми прозвуча дружелюбно като преди:

— Е, в момента няма особен смисъл да идваш в моргата. Фриърс беше готов да приключва, когато излязох. Няма особени изненади. Вероятната причина за смъртта е контактна рана от изстрел в главата. Трупът е мъжки, а рентгеновите снимки не показват някакви костни увреждания, които да ни накарат да смятаме, че не е на Лео Вилиърс. Часовникът има посвещение от майка му на задния капак, останалите дрехи също съвпадат с носените от него. Не можем със сигурност да твърдим, че са негови, но са все от скъпите марки, които харесваше. Така че, докато чакаме ДНК резултатите, идентифицирането ми се струва сравнително точно.

— А какви се оказаха парчето метал и гилзата, заседнала в гръкляна? — попитах, като погледнах към къщата, за да се уверя, че наблизо няма никого.

— Отидоха в лабораторията. Беше прав за сачмата или каквото е там — стоманена е, а не оловна. Изглежда от неръждаема стомана… — той изсумтя в слушалката. — Май това е. Доста стандартно, така че не мисля, че пропусна много.

И аз не мислех така, но все пак трябваше да съм там.

— Може да хвърля едно око утре. Колата ми би трябвало да е готова дотогава.

Дори и да не я поправеха, щях да наема някоя. Може би нямаше да съм в състояние да добавя кой знае какво към находките на Фриърс, но поне исках да опитам. Чух инспектора да си прочиства гърлото.

— Благодаря, но не мисля, че има особена нужда.

Ясно долових притеснението в гласа му. Потиснах импулса да се опитам да го убедя. Знаех, че думите му са резултат от заповед на Кларк и че каквото и да кажа, не би имало смисъл.

— Добре — съгласих се и преглътнах разочарованието си. — Уведомете ме, ако ви потрябвам.