Саймон Бекетт - Мъртви води

— Добре, давайте. Къде точно в Бакуотърс се намирате?

— На място, наречено Крийк Хаус. Модерна къща, не е много далеч от стар хангар за лодки. Знаете ли я?

Известно време не получих отговор.

— Да, знам я. Приятел ли сте им?

В гласа му проехтя метална нотка, но аз дори не се замислих.

— Не, просто ме извлякоха. Кога ще успеете да дойдете?

— Оказа се, че няма да мога. Съжалявам.

В първия момент ми се стори, че не съм чул добре.

— Но вие току-що казахте, че ще дойдете?

— А сега казвам, че не мога.

— Не ви разбирам. Проблем ли има?

— Да, имате солена вода в двигателя.

И линията прекъсна.

Какво, по дяволите… Взирах се в телефона, неспособен да повярвам, че онзи тип ме е отрязал. Враждебността му дойде от нищото в мига, в който споменах Крийк Хаус. Блъснах волана и пак изругах. Какъвто и проблем да имаше собственикът на сервиза с Траск, той току-що ми отне и последния шанс да стигна навреме за аутопсията.

Главоболието пулсираше чак от основата на врата ми. Размачках възела от мускули и затворих очи в опит да преценя как да постъпя. Възбуден лай на куче зад гърба ми ме накара да ги отворя отново. По пътеката през горичката се задаваха жена и момиче, съпроводени от кафяво мелезче, което скачаше и джафкаше около тях. Момичето носеше внимателно чаша и я вдигна, щом кучето заподскача около нея.

— … го разлееш ! Лоша Кейси! — каза момичето с тон, който звучеше по-скоро окуражително. Беше на осем-девет години и много приличаше на баща си и брат си. Макар че се смееше, тънките ръце и тъмните кръгове под очите й подсказваха наличието на проблем.

Предположих, че жената е майка й, макар че между двете нямаше очевидна прилика. Тя беше слаба и привлекателна, доста по-млада от Траск. Изглеждаше най-много на тридесет и няколко, с мургава медена кожа и гъста черна коса, пристегната небрежно с черен ластик. Джинсите й бяха стари и петносани с боя, а дебелият пуловер, който носеше, ми се стори поне два номера по-голям от размера й. Правеше я да изглежда още по-млада — беше ми трудно да повярвам, че има син тийнейджър.

— Донесохме ви кафе — заяви момичето и внимателно ми предложи чашата, която носеше.

— Благодаря. Нека ти помогна… — побързах да я взема и се усмихнах на майка й. Тя отвърна на усмивката, но усилието й бе мимолетно и бързо се изпари. Жената не беше красавица в общоприетия смисъл, имаше твърде волеви черти. Но определено беше привлекателна, с бляскави зелени очи, които изглеждаха още по-впечатляващо на фона на маслиновата кожа. Казах си, че Траск е късметлия.

— Татко каза, че сте заседнали на брода — продължи момичето, загледано покрай мен в колата ми.

— Точно така. Имах късмет, че той мина да ме извлачи.

— Каза също и че било голяма глупост.

— Фей! — скара се майка й.

— Ама така каза!

— И е прав — съгласих се и се усмихнах със съжаление. — Няма да го повторя.

Дъщерята на Траск ме огледа. Кучето се просна в краката й и ми се ухили с люлеещ се изплезен език. И то беше малко, кажи-речи бебе.

— Откъде сте?

— От Лондон.

— Познавам един човек от Лондон. Там…

— Добре, Фей, нека оставим господина на спокойствие! — намеси се майка й. Погледна ме по-скоро студено, отколкото недружелюбно. — Колко време ще останете тук?

— Не знам. Изглежда, съм избрал наистина лош ден за повреда… — вялият ми опит за шега не постигна резултат. Свих рамене. — От сервиза в Крукхейвън не пожелаха да дойдат, така че просто ще трябва да чакам пътна помощ.

Видях я да се напряга, когато споменах сервиза, но не направи коментар.

— Кога ще пратят човек?

— Не могат да кажат. Но ще спра да ви се натрапвам веднага щом мога.

Тя ме стрелна със зелените си очи.

— Надявам се. Хайде, Фей!

Проследих как се връщат към къщата. Жената на Траск изглеждаше елегантна и овладяна, докато покровителствено прегръщаше дъщеря си през рамото, а кучето търчеше пред тях. Е, това е то прямотата…

Чудех се дали обитателите на Бакуотърс винаги са толкова дружелюбни, или просто аз предизвиквам такива чувства у тях.

Но имах други притеснения освен местното гостоприемство и скоро изтласках проблема от мислите си.

Меките брегове на потока бяха ерозирали. Вълни и течения се бяха наговорили да издълбаят дълбока дъга в песъчливата почва — като хапка на великан, обградена с плевели и блатна трева. Образуваше се естествен капан, в чиито бавноподвижни води плаваше какво ли не. Плавеи и клонки се люлееха редом с всевъзможни боклуци — мръсна маратонка, глава на кукла, пластмасови бутилки и кутии от храна, всички приклещени в кръглото заливче.