Саймон Бекетт - Мъртви води

Той ме изгледа сърдито, от цялото му тяло лъхаше желание да продължи скандала. Не можех да повярвам, че се държи така само защото се е наложило да изтегли колата ми от потока. Но все още не се чувствах във форма, бях мокър до кости и фатално закъснял за брифинга при патолога. Какъвто и да беше проблемът на този човек, точно в момента не ми пукаше. Спокойно отвърнах на погледа му, като се постарах да овладея собствения си гняв.

След малко той отклони очи и въздъхна, сякаш се отказваше от темата.

— Какво изобщо търсиш тук? Чак толкова далеч рядко идват хора.

Поколебах се. Към момента шофьорът на сър Стивън Вилиърс надали беше единственият, наясно за открития труп. Ако този човек беше местен, едва ли бе пропуснал полицейския хеликоптер, който кръжеше от ранни зори.

— Помагах в акция на полицията — обясних след кратко колебание.

Спасителят ми внезапно се оживи.

— Дошъл си заради трупа? Полицай ли си?

Хайде пак се започва.

Главоболието ми така и не бе отшумяло и все по-ясно усещах тъпото пулсиране.

— Не, не съм полицай. И нямам намерение да обсъждам какво съм правил тук, така че няма смисъл да ме разпитвате.

Сигурно съм прозвучал по-остро, отколкото възнамерявах. Сега беше негов ред да примигне учудено.

— Е, поне си откровен, все е нещо. Какъв си — полицейски консултант? Или и това не мога да питам?

Това едва ли бе голяма тайна.

— Съдебен антрополог.

По този начин не издавах подробности, но той явно остана доволен.

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така. Аз съм Андрю Траск.

Каза го, сякаш името му би трябвало да ми говори нещо. Не ми говореше, а и бях прекалено изнервен, за да му обърна внимание. Поех подадената ми ръка.

— Дейвид. Дейвид Хънтър.

Внезапен порив на вятъра ме накара да осъзная колко премръзнал и мокър съм всъщност. С леко закъснение ми хрумна, че и Траск не е в по-добро състояние. Около ботушите му се стичаше вода, а панталоните му бяха потъмнели до коленете. Загледа се покрай мен към колата ми. Личеше си, че размишлява усърдно върху нещо.

— Няма да успееш да повикаш пътна помощ.

— Застраховката ми я покрива — отвърнах, изтълкувал погрешно думите му. Това не беше първото изолирано място, до което ме водеше работата, така че се бях погрижил да не заседна някъде, ако колата се счупи.

— Не, имам предвид, че няма да намериш покритие на телефона. Тук сигналът е слаб… — Траск поспря и отново ме остави с впечатление, че е взел някакво решение. — Ще те извлека до моята къща. Не е далеч, а оттам ще можеш да се обадиш.

— Би било прекрасно, благодаря! — казах, изненадан от предложението след първоначалната му враждебност.

Но нямаше как да откажа. Нуждаех се от помощ, ако възнамерявах да стигна поне за аутопсията, брифинга вече го бях отписал.

Спасителят ми сви рамене и ме погледна с такова изражение, сякаш вече започваше да изпитва съмнения.

— Не мога да те оставя тук, в нищото. Ще е по-лесно за даване на указания, а и синът ми го бива с двигателите. Може да успее да помогне.

— Не, няма нужда. Достатъчно неприятности ви причиних.

Вярно беше, но освен това не исках някакъв механик аматьор да влоши положението, без значение колко добри намерения има.

Траск ме погледна още по-странно.

— Надали има значение, нали?

В друг случай бих се почудил какво иска да каже, но бях твърде уморен и обезсърчен, че да се замисля върху репликата. Част от яда видимо се оттече, докато се взираше по течението на потока, после се изправи.

— Хайде, да се връщаме.

Докато Траск обърне лендроувъра, за да върже въжето на задния теглич, аз изпробвах телефона си. Освен на пътна помощ, трябваше да се обадя и на Лънди, за да му съобщя, че ще закъснея. Нямах представа какви щети е нанесла солената вода на колата ми, нито колко ще се проточи ремонтът. Ако се наложи, щях да оставя автомобила тук и да се погрижа за него по-късно. В момента най-важното беше да стигна до моргата.

Траск се оказа прав за лошия сигнал. Поразходих се по пътя наоколо, но телефонът упорито отказваше да се свърже с мрежа. Тревожех се за закъснението, но прибрах апарата, когато Траск приключи с въжето. Погледнах към потока за последно, преди да се кача в колата си. Вече беше пълен, а върху малките вълнички, рошещи повърхността му, се полюляваха морски птици, все едно са били донесени от невидимото течение. Нямаше и следа от брода и нивото продължаваше да се покачва. Ако Траск не ме беше измъкнал, колата ми щеше да е напълно залята, имаше очевидни доказателства, че водата понякога се вдига и повече. Мъртва и опърпана растителност очертаваше бреговете на потока — останки от, както изглежда, скорошно наводнение. Местността беше ниска и равна, нямаше да е нужно кой знае какво, за да бъде залята.