Саймон Бекетт - Мъртви води

Извлачването отне петнайсет дълги минути. Ръцете и краката ми бяха студени и мокри, а ботушите ми жвакаха, щом мръдна. Пътят криволичеше, следвайки усукан маршрут през тресавището. По видяното съдех, че водата е повече от сушата — лабиринт от случайни канали и застояли езерца в зловещи на вид солени блата. Бакуотърс си съответстваше на името.

Видях няколко малки лодки, докато въртях волана след лендроувъра, но повечето изглеждаха или изоставени, или все още зазимени. Къщите не бяха много и повечето постройки, които зърнах, представляваха стари руини, които лека-полека се разпадаха сред наводнената шир.

Очевидно обаче Траск не беше единственият човек, който живееше тук. Подминахме преустроен хангар за лодки — стара каменна сграда, която стърчеше от водите на потока. Табелата до малкия й паркинг оповестяваше "Вила под наем". Мястото ми се стори доста отдалечено, за да иска някой да отседне в него, но определено изглеждаше спокойно. Не можех да отрека, че Бакуотърс притежава уединена привлекателност. В друг момент вероятно аз самият бих отседнал тук с радост.

Но моментът не беше подходящ да се разсейвам. Главоболието продължаваше, а вече започваше и да ме втриса. Костваше ми усилия да удържам колата по криволичещия път зад джипа. Затова не съжалих, когато в крайна сметка Траск отби и спря на посипан с чакъл паркинг пред малка горичка. През все още голите клони на дърветата се показваше модерна на вид къща на брега на потока.

Бяхме пристигнали.

Вдигнах ръчната спирачка и сковано се измъкнах навън. Целият се разтреперих от удара на студения вятър върху мокрите ми дрехи. Опитах се да игнорирам студа и се огледах. Имаше още две други коли. Едната беше кабриолет "Мини", завит с прозрачно покривало. Намираше се на леко възвишение, предвидено да го предпазва от наводнение и по събралата се мръсотия предположих, че стои там от доста време. До него беше спрян още един дифендър, този обаче бял и стар, и той с шнорхел до кабината. Младежът, който работеше под отворения капак, се изправи и ни зяпна.

Траск скочи от лендроувъра.

— Джейми, бягай донеси една хавлия!

Молбата бе посрещната с колебание.

— Защо, какво е станало?

— Няма значение, просто донеси хавлия!

Въздишката на младежа ясно подсказа какво мисли по въпроса. Беше на седемнайсет или осемнайсет, хубавец и на ръст почти колкото Траск. Приликата помежду им бе като между баща и син и съдейки по изражението му, имаха не само еднакви черти, но и сходен нрав. Джейми си избърса ръцете в един парцал, раздразнено го хвърли на земята и се отправи към къщата без нито дума повече.

Траск не даде вид, че се е засрамил от сцената.

— Тук би трябвало да имаш сигнал, ако ще се обаждаш за влекач.

— Благодаря. Хубава къща! — коментирах, загледан към сградата, която се виждаше през дърветата. Стените бяха облицовани с кедрови дъски, избелели до сребърно, което се сливаше с дърветата, а наклоненият покрив бе покрит със слънчеви батерии. Гледаше към широк участък от канала и сега вече забелязах, че е качена на дебели бетонни колони, които я издигат над земята. Очевидно беше измислена да устоява на наводнения, което говореше много за климата по тези места.

Траск ми се стори изненадан. Погледна към къщата, сякаш обикновено не се и сещаше за нея.

— Построих я за съпругата си.

Очаквах да каже нещо повече, но явно щях да получа само тази информация. Очевидно не си падаше по празните приказки.

— Какъв е адресът? За автосервиза? — допълних, когато въпросът ми предизвика смръщване.

— Наричат я Крийк Хаус, но пощенският код няма да ги доведе тук. Кажи им да хванат пътя в Бакуотърс, след това да карат по потока, докато не стигнат до нас. Ако излязат на Уилитс Пойнт, значи са ни подминали.

Това беше имението, в което е живял Лео Вилиърс. Постарах се да скрия реакцията си, наясно, че Траск ме наблюдава.

— Благодаря.

Той хвърли последен поглед на мокрите ми дрехи.

— Искаш ли топло питие, докато чакаш?

— Едно кафе ще ми дойде добре.

Траск кимна и вече се обръщаше. Не можех да го виня, че не покани мокър до кости непознат в дома си, макар че бих се радвал на възможността да се подсуша и преоблека. Бях си донесъл чисти дрехи за престоя при Джейсън и Аня, но трябваше да се оправя с колата, преди да се заема с каквото и да било друго. Освен ако не станеше чудо, нямаше да изпусна само срещата с патолога.

Бях наясно колко бързо тече времето и първо се обадих на "Пътна помощ". Не се надявах особено да ми пратят помощ веднага, но дори слабата ми надежда бързо бе потушена. В празничния уикенд пътищата бяха пълни с народ. И с повредени коли. С приоритет се ползваха самотните жени, медицинските случаи и онези, при които колата можеше да предизвика катастрофа, което не се отнасяше за мен. Когато обясних, че съм на път към моргата, притеснената операторка окончателно спря да ми симпатизира.