Саймон Бекетт - Мъртви води

Тук, в Бакуотърс, цареше покой. Светът, изглежда, се управляваше от чайките, блатото и водата. И от небето — плоският пейзаж го правеше огромно и сводесто. Ако се обърнех да погледна откъде съм дошъл, едва щях да забележа къщата на Траск зад горичката на стотина метра от мен. След като допих кафето, тръгнах да се поразходя покрай потока. Намерих нещо като пътека, на практика само ивица гола пръст, която криволичеше през грубата жилава трева. Скоро обаче тя изчезна и открих, че е невъзможно да се измине сериозно разстояние, без да се отклониш покрай поредния пълен с вода овраг или езерце. Придвижването щеше да е много по-лесно с лодка, макар че дори тогава нямаше да е трудно да се загубиш сред водния лабиринт от блатна шир и тръстики.

Гледах как въртопът блъска маратонката срещу една тенис топка, без всъщност да ги забелязвам. Бях твърде изнервен да седя в мократа си кола, докато чакам пътна помощ. Все още не бях успял да се свържа с Лънди, но знаех, че брифингът на патолога вече трябва да е в ход. Нямаше да продължи дълго, а после Фриърс щеше да започне аутопсията независимо дали съм там, или не. Присъствието ми и бездруго нямаше да окаже значение. Съмнявах се, че ще съм способен да допринеса много, дори ако бях там. Вече не хранех илюзии за истинската причина да ме включат в разследването, а присъствието ми стана още по-излишно, след като сър Стивън идентифицира вещите на сина си. Независимо колко разложен беше трупът, потвърждението на самоличността и вероятната причина за смъртта в крайна сметка щяха да са просто формалност. Точно както мислеха всички — вероятно с изключение на баща му — Лео Вилиърс беше убил Ема Дерби, отчуждената си любовница, и след това се беше огънал под напрежението и се беше застрелял.

Тогава защо се притеснявах толкова?.

Загледах се в наводнената околност. Недалеч от мен лежеше захвърлена стара лодка, забила нос в брега с кърма, потънала във водата, беше ръждясала и изгнила. На брега до нея се бе навела умираща върба. Долната половина на дебелия ствол беше петносана и из по-ниските клони се вееха мъртви треви и плевели — напомняне, че потокът невинаги е толкова кротък. Не беше трудно да си представя как в този недостъпен лабиринт от тръстика и вода тялото на Лео Вилиърс остава скрито в продължение на седмици, потънало на дъното на някоя дълбока дупка, докато не е изплувало отново и отливът го отнесъл в естуара. Сценарият беше напълно логичен.

Само дето все още смятах, че шест седмици са прекалено дълъг период, за да се разиграе тази версия. Четири — може би, но не и шест. Дори ако трупът бе останал в руслото на потока през голяма част от това време, пак щеше да е подложен на влиянието на приливите два пъти дневно. Щеше да е влачен и дърпан по пясъчното дъно, да е блъскан в скали и камъни и да е обект на интерес за всички мършояди, които се натъкнат на него. През цялото време щеше да тече и процесът на вътрешно разложение, което допълнително ускорява разпадането на тялото.

Лесно можех да си кажа, че студената вода и въздух през зимните месеци са го съхранили, че преценката за периода, изминал от смъртта, не е точна наука дори в най-добрите условия, още по-малко в естуар като този. Но нямаше значение.

Шест седмици бяха прекалено дълго време.

Добре. Тогава Вилиърс се е заключил някъде и две седмици е пил като смок. А след това е излязъл и се е застрелял. Възможно беше. Макар че се отнасях скептично към мисълта човек като Лео Вилиърс да се откъсне напълно от света, все пак не го познавах. А хората бяха достатъчно непредсказуеми, дори когато не обмисляха самоубийство.

При все това не можех да повярвам и в тази версия.

По гърба ми премина студена тръпка и ми напомни, че е време да се връщам. Мобилният сигнал не беше стабилен извън двора на къщата, а като нищо можеше да се окаже, че Лънди се опитва да се свърже с мен. Трябваше да проверя и какво е положението с пътната помощ, както и да се обадя на Джейсън, за да му кажа, че явно няма да стигна за партито. С това поне, предполагам, извадих късмет.

Обърнах се и тръгнах обратно по стъпките си към къщата. Горещото кафе ме бе накарало да се почувствам по-добре и бях решил, че разходката ще помогне срещу главоболието. Сега започвах да мисля, че не е била особено добра идея. Потях се силно въпреки студения вятър, тресеше ме и ръцете и краката ми тежаха като оловни. Прибирането до колата сякаш отне цяла вечност. Постоянно бях принуден да криволича, когато се оказваше, че пътят е отрязан от поредния пълен с вода канал. Струваше ми се, че са много повече, отколкото на идване и когато стигнах къщата, се чувствах изтощен и треперех. Близо до моята кола на чакъления паркинг имаше още една, за нещастие, не беше на пътна помощ. Освен ако не ми бяха пратили стар бял форд "Фиеста" с яркочервена спортна лента върху капака.