Саймон Бекетт - Мъртви води

— Ами мотелче? Кръчма?

— Не, не и на километри оттук. Защо? Не ми казвай, че си решил да превърнеш престоя си в почивка? — част от раздразнението му се разсея, след като ме огледа. Намръщи се. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Добре съм, това е просто… просто вирус… — изиграх последната си карта; идеите ми се бяха изчерпили. — Подминахме някаква къща по пътя насам, къща за гости беше. Знаете ли чия е?

Ако собствениците се окажеха местни и имаха възможност да ме пуснат за няколко нощи, тогава можех да си почивам, докато антибиотиците подействат. Разбира се, наясно бях, че се държа глупаво и залагам на вероятността да не се влоша повече, вместо да се разбързам да се спасявам. Но не беше сигурно, че ще ме сполети сепсис.

Траск ме погледна неуверено.

— Старият хангар за лодки, него ли имаш предвид?

Кимнах, облекчен.

— Знаете ли чий е?

— Наш е — той ми се стори смутен. — Жена ми го реновираше.

При друг случай навярно щях да забележа, че нещо не е наред, но точно в момента цялата ми енергия отиваше да остана на крака.

— Знам, че се натрапвам, но мога ли да отседна там тази нощ? Ще ви платя за цяла седмица — допълних, забелязал колебанието му.

Той отклони поглед и прокара пръсти през косата си.

— Аз не… всъщност не е готов.

— Няма значение. Ако има легло и някакво отопление, това ми стига.

Траск въпреки всичко не изглеждаше доволен. Но, след като ме погледна отново, видът ми явно го накара да се реши.

— Чакай тук, ще ида да доведа Рейчъл. Тя знае за къщата повече от мен.

С тези думи затвори вратата и ме остави да стоя отвън. Чувствах се твърде зле, за да ме е грижа, и просто приех, че не иска да заразя семейството му с неизвестния си вирус. Облегнах се на стената и отпуснах глава на обветрените греди. Стори ми се, че мина доста време, преди вратата да се отвори пак. Този път беше съпругата на Траск. Уморени бръчки скриваха привлекателните й черти, но в зелените й очи витаеше студ.

— Андрю казва, че искаш да наемеш хангара за лодки.

— Само за тази нощ.

— Лош случай на грип, а? — тя ми подаде връзка ключове. — Хайде, иди да изчакаш в колата, докато събера това-онова! Пусни си парното.

Чувствах се твърде изтощен, за да се срамувам от себе си — просто се завлякох обратно през горичката до паркираните лендроувъри. Съпругата на Траск не каза коя от колите ще ползваме, но ключовете имаха електрическо копче, значи не беше древният дифендър. Качих се в новия сив лендроувър с чувство за дежавю при спомена за колата, която карах навремето, и запалих двигателя. Докато чаках парното да загрее, извадих телефона си да отменя заявката за пътна помощ. Не ми беше приятно да причинявам допълнителни неприятности на Траск и семейството му, но явно нямах друг избор.

Второто ми обаждане беше до Джейсън — да го осведомя, че няма да успея да стигна до Котсуолдс. Първоначално прозвуча скептично, вероятно предположи, че просто си намирам извинение, за да пропусна партито, но нещо в гласа ми очевидно го убеди. "Погрижи се за себе си", поръча ми, очевидно притеснен. Казах, че ще го направя, макар да бях наясно, че съм закъснял. Тъкмо прибирах телефона, когато се появи жената на Траск. Носеше кашон и торби, в които, както предположих, имаше кърпи и чаршафи. Слязох от колата — инстинктивен опит да помогна, но тя само поклати глава.

— Ще се справя.

Май така беше по-добре. Докато тя недоволно стоварваше багажа на задната седалка на лендроувъра, аз си взех лаптопа и пътната чанта от колата, а краката ми се подгъваха на всяка крачка.

— Това ли е? — попита Рейчъл, след като се върнах. — Да тръгваме тогава!

Въпреки отоплението в колата още треперех. По пътя домакинята не ми проговори, но демонстрираше недоволството си всеки път, когато превключваше скоростите. Мълчанието се трупаше, докато не го наруших.

— Съжалявам за всички неприятности, които ви причинявам. Много благодаря, че правите това за мен!

— Все пак хангарът е къща за гости. За това служи.

Поредната злостна смяна на скорости. Пак опитах.

— Наистина не знаех чий е, когато попитах за стая.

— А щеше ли да има някакво значение?

— Аз просто… се надявах да ви се махна от главата.

— Е, планът ти проработи, а?

Гледано в профил, лицето й изглеждаше сърдито и безкомпромисно. Нямах представа защо е толкова разстроена, но ми беше писнало.

— Знаеш ли какво, забрави за къщата. Просто… ме остави където и да е.

— Сега пък си промени мнението, така ли?