Саймон Бекетт - Мъртви води

Лънди ме увери, че ще го стори, и затвори. Свалих телефона от ухото си.

Е, страхотно се справи днес, Хънтър. Браво на теб!

Отключих колата си, наместих се уморено на шофьорската седалка и седнах с изпънати навън крака. Дотук бях значи. Направо не ми се вярваше, че денят започна така обещаващо.

Позяпах една чайка, която се къпеше долу в потока. Все още беше пълен, леки вълнички с гребени плискаха близо до ръба на брега. След още няколко часа наводнените солени тресавища щяха да се оттекат и да се превърнат отново в лабиринт от кални оврази, а след това целият цикъл щеше да се повтори — и така до безкрай.

Сигурен бях, че в това е скрит полезен урок по перспектива, но точно в момента бях толкова обезверен, че не можех да го оценя. Загърнах се по-плътно в якето си, разтърсен от нова тръпка. Сигурно става по-студено, казах си. Пак потреперих и след това, все едно тялото ми бе чакало да му обърна внимание, осъзнах, че изобщо не се чувствам добре. Толкова се бях навил да не пропускам аутопсията, че бях изключил всичко останало. Тръпките не бяха само резултат от студа. Определено ме тресеше. Главата ме болеше още по-силно, а ставите ми бяха схванати. Докоснах лимфните възли на врата си и усетих, че са подути. Поизправих се на седалката и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. От няколко дни се чувствах не съвсем добре и дори се бях събудил с усещането, че имам махмурлук. Накисването в потока само влоши нещата, но дори и след това не бях проявил достатъчно разум да си съблека мокрите дрехи. А сега, изненада, явно се бях простудил. За повечето хора това нямаше да е голям проблем.

Само че аз не бях като повечето.

Освен с белег на корема, нападението с нож в апартамента ми ме беше оставило и без далак. Това отслабваше имунната ми система и се налагаше да пия профилактично антибиотици всеки ден до края на живота си. Като цяло не ме притесняваше — възстановявах се от простуди и вируси като всички останали. Но винаги имаше риск някоя инфекция да прерасне в явление, наречено "сепсис при пациенти след спленектомия [8] Оперативно отстраняване на далака. — б. р. ". Беше рядко, но за сметка на това се развиваше бързо.

И се случваше да бъде фатално.

Изправих се, слабостта в краката ми бе поредният знак за глупостта ми. Та аз бях лекар, дявол да го вземе, очакваше се да проявя малко повече разум, а не да пренебрегвам предупредителните знаци. Сега онова, развило се просто като кофти ден, прерасна в нещо напълно различно.

Почувствах се слаб и нестабилен, когато отидох да отворя багажника на колата. Работата ми често включва пътуване — или поне включваше — и понякога попадах на места, по-изолирани и от това тук, така че си носех постоянен запас антибиотици за извънредни случаи. Амоксицилинът, широкоспектърен антибиотик, беше много по-силен от пеницилина, който пиех всеки ден. И двата нямаше да са ми от полза при атака на вирус, но щяха да помогнат в борбата с бактериална инфекция.

Изпих ги с бутилка вода от запаса, който също носех в багажника, след това рухнах обратно на шофьорската седалка, докато спорех със себе си какво да правя. Ако състоянието ми прераснеше в сепсис, мястото ми беше в болница. От друга страна, можеше да се окаже и невинен, макар и досаден вирус, от който да се отърва без особени проблеми.

Е, нямаше начин да се разбере. В момента не се чувствах достатъчно болен, за да отида в болница, но това скоро можеше да се промени. Особено ако продължавах да си седя с мокрите дрехи.

Добре тогава.

Бързо премислих вариантите. Връщането в Лондон очевидно не беше сред тях, нито мотаенето тук неизвестно колко време. Главата ми пулсираше, когато се изправих. Почаках световъртежът да отмине и след това тръгнах по чакълената пътека, която минаваше между дърветата.

Отблизо къщата на Траск изглеждаше дори по-поразителна, ъгловата и модерна с обветрени кедрови стени, предназначени да се слеят с околната среда. Бетонните колони, които я издигаха над земята, може и да я правеха устойчива на наводнения, но освен това означаваха, че ще се сблъскам със стъпала за изкачване до входната врата. Чувствах се слаб като бебе, докато се мъкнех нагоре и спрях да си поема дъх, преди да почукам на дървената врата. Чух кучето да джафка отвътре и след малко Траск ми отвори.

Не ми се стори много зарадван да ме види.

— Дойде ли пътната помощ?

— Не, аз… има малка промяна в плана. Има ли хотел наблизо?

— Хотел? — Траск го каза така, сякаш концепцията му е съвършено чужда. — Нямам представа. Не мисля.