Саймон Бекетт - Мъртви води

Вървеше си в средата на пътя право пред мен.

Ох, да му се не види… Намалих и го доближих. Непознатият не се обърна и не показа признаци, че ще се отдръпне. Просто продължи да си върви с все същата скорост, притиснал здраво чайката към гърдите си. Инстинктивно посегнах към клаксона, но не го натиснах. Нещастникът очевидно и бездруго беше на нокти и не исках да го плаша.

— Да те хвърля донякъде? — предложих.

Надали идваше отдалеч и все щях да имам време да го оставя, ако живее наблизо. Това би го махнало от пътя и би успокоило съвестта ми. Много принципно, подигра ми се тихо гласче. Усмирих го с мисълта, че винаги мога да се обадя на социалните служби, ако знам къде живее. Точно сега трябваше да съм на друго място.

Но мъжът, който крачеше пред колата, не отговори. Зачудих се дали не е глух, така че го повиках отново. Този път леко помръдване на главата показа, че ме е чул.

Просто не ми обръщаше внимание.

Въпреки добрите си намерения, започвах да се ядосвам. Опитах друг подход.

— Ще ме пуснеш ли да мина?

Пак не получих отговор. Огледах процепа между него и глога и се зачудих дали ще успея да мина, но зарязах идеята. Пътят беше прекалено тесен и опитите за заобикаляне на пешеходци с кола рядко завършват добре.

Колата ми ръмжеше на първа скорост, докато се взирах във високия тип с мръсния шлифер пред мен. Той продължаваше да си върви по пътя, все тъй понесъл чайката.

Обмислих варианта да сляза от колата и да се опитам да го убедя да се дръпне, но съзнавах, че така само ще се забъркам в проблеми. Макар да бях просто лекар, не психиатър, този човек очевидно имаше проблеми. Нямаше начин да предвидя как ще се държи, ако се почувства заплашен.

А и вече личеше, че е притеснен. Беше започнал да крачи по-бързо и накланяше глава настрани, като хвърляше погледи през рамо. Каквото и да му имаше, беше уязвим и уплашен — и аз не му помагах.

С въздишка изостанах и оставих колата почти да спре, така че непознатият да напредне. И сега какво? Бях потънал в студена пот и ми се гадеше, дъвчех устната си и се ядосвах за изгубеното време. Той като нищо щеше да продължи така километри напред. Какво прекрасно извинение да закъснея за брифинга!

Или напълно да го изпусна. Навигацията най-после се ориентира и джипиесът започна да изчислява къде съм. Лънди ме беше предупредил да не разчитам на уреда, но се нуждаех от алтернативен маршрут. Поне от отбивка, та да мога да се размина с човека пред мен. Открих черен път, който явно се събираше с този след малко повече от километър. Щеше да ме отведе право в солените блата на Бакуотърс, но само за кратко. Едно беше сигурно — ако не сторех нещо, щях да закъснея.

Шосето пред мен беше чисто. Потеглих пак и гледах как стрелката на екрана отбелязва положението ми все по-близо до завоя. Не виждах и следа от пешеходеца. Пак се запитах кой ли е и каква е историята му. Къде беше тръгнал с проклетата чайка?

Почти пропуснах отбивката. Беше просто процеп във високия глог — еднолентов път, който отбиваше под прав ъгъл. С надежда да не се натъкна на друга кола, тръгнах по него. Асфалтът беше натрошен и буренясал с изключение на двата успоредни коловоза, прокарани от преминали преди мен пътници. Плетът ме насочваше между стените си и ми пречеше да видя накъде карам. Според картата следваше Т-образно кръстовище с друго шосе, което водеше нагоре. Достатъчно беше да завия по него и да го следвам около километър и половина, за да се върна на пътя, от който току-що слязох. Все още имах достатъчно време да стигна за брифинга, казах си, а после плетът свърши и видях какво лежи пред мен…

Пътят влизаше в река.

Широка ивица вода се стелеше пред мен и отрязваше достъпа до другата страна. Не беше река, осъзнах, а приливен поток. Сигурно се вливаше в естуара и сега беше наводнен от прииждащата вода. Толкова навътре в сушата покачването отнемаше повече време, но водата вече беше покрила по-голямата част от тинестото дъно на потока. Пътят, който навигацията ми обеща, представляваше само тънък брод — тясна ивица чакълен насип. Пресичането при отлив не би било проблем, но големи участъци от брода вече бяха потопени и той се смаляваше право пред очите ми.

Изругах и спрях колата. Нямаше къде да обърна и не бих се наел да карам на заден по криволичещия коловоз. Казах си да запазя спокойствие, докато се взирах в бързо потъващия брод.

Потокът тук не беше много широк и от другата страна виждах Т-образното кръстовище с шосето, по което възнамерявах да тръгна. Беше агонизиращо близо. Водата, покриваща брода, все още бе плитка, не виждах каква разлика има с карането по наводнен път. Но нямаше да остане в това положение много дълго — ако се канех да пресека, трябваше да го сторя сега.