Саймон Бекетт - Мъртви води

— Да — смътно се изненадах колко спокойно прозвучах. — Сигурна ли сте?

— Само частичен отпечатък е, но определено е неин. Проблемът е, че е взет от маджуна на прозореца на верандата и маслото в него прави невъзможно датирането. Така че не знаем откога е там. Възможно е да е бил оставен още при нападението, но няма как да го потвърдим. Очевидно, предвид случилото се последния път, не бихме искали да рискуваме. Ето защо искам да ви видя в апартамента ви. Смятам… Е, смятам, че трябва да обсъдим какви предпазни мерки се налага да вземете.

Ушите ми забучаха. Осъзнах, че съм долепил длан до зарасналия белег на корема си. Предвид случилото се последния път… Имаше предвид — когато кръвта ми изтече почти до смърт, след като Грейс Страчън ме наръга на прага на дома ми. Но това беше преди години. Не бе имало следи от нападателката ми оттогава, как е възможно изведнъж да се върне? Грейс беше убийца с психически отклонения, която се бе изплъзвала от правосъдието само защото разполагаше с помощ. С времето си бях позволил да повярвам, че може да е мъртва.

А ако не беше…

Измърморих някакво извинение и затворих телефона. Разтърсван от чувства, които мислех, че съм загърбил в миналото, почти не усетих пътуването до апартамента си. Спуснах се по ескалаторите в метрото в мехур от шок. Докато влакът препускаше през тунела, погледнах часовника си. Самолетът на Рейчъл вече трябваше да е във въздуха. Всъщност почувствах облекчение. Ако Грейс Страчън наистина се бе върнала, това означаваше, че всички около мен са в опасност.

Поне Рейчъл щеше да е на сигурно място.

Докато се отдалечавах от метрото, се хванах да оглеждам улицата по начин, до който не бях прибягвал от години. Извървях алеята до къщата и спрях пред вратата. Дървенията беше боядисана веднага след смяната на ключалката и ремонта на разбитата врата. Всички отпечатъци, които са се намирали там, вече бяха покрити. Нямаше начин да се познае дали този на Грейс Страчън е стар, или не е. Казах си, че е възможно да оцелее толкова време и полицията вдига фалшива тревога. Но не го вярвах. Не можех да си позволя да го вярвам.

В момента в горния апартамент нямаше никого, но все трябваше да кажа на съседката си. Беше разговор, който не очаквах с нетърпение. Когато влязох в собствения си апартамент, мебелите и стаите ми се сториха едновременно познати и някак странни. Отидох в кухнята и напълних чайника. Не исках нищо за пиене, но така имах с какво да се заема.

Кафето ми остана недокоснато, докато чаках пристигането на Уорд. Въпреки че я очаквах, веселата песничка на звънеца ме накара да трепна. Побързах да отворя и спрях във фоайето с ръка на входната врата. Нямаше шпионка. Винаги се бях съпротивлявал на поставянето й, не исках да се поддавам на параноята след нападението. Но сега не виждах кой е отвън. Застанал така, във фоайето с черно-белите плочки, ме обзе усещане за дежавю. После отворих вратата.

— Може ли да вляза? — попита Рейчъл.

Паузата между предишния роман за Дейвид Хънтър и "Мъртви води" бе по-дълга, отколкото очаквах. По пътя дотук ми помогнаха много хора и организации. Дължа благодарности на: Тим Томпсън, професор по приложна биологична антропология към университета "Тийссайд"; Тони Кук, ръководител операции в СЕОР (Център за защита на децата от експлоатация и онлайн заплахи) към Националната агенция по престъпността; Патриша Уилтшър, професор по съдебна екология в университета "Саутхемптън"; д-р Мартин Хол, ентомолог изследовател в Националния исторически музей; пресофиса на полицията в Есекс; Кей Уест, бивш президент на групата за подкрепа на транссекусланите "Общество Бомонт"; GIRES (Общество за изследване и образование по въпросите на половата идентичност) и Робин Адкрофт, председател на проекта за реновиране на морските крепости "Редсанд Тръст".

Без тяхната помощ за фактологическите аспекти от историята "Мъртви води" би бил по-слаб роман. Едва ли е нужно да казвам, че ако има грешки или неточности, те са по моя, не по тяхна вина.

Благодаря и на агентите ми Гордън Уайз и Мелиса Пиментел от "Къртис Браун", на редактора ми Саймън Тейлър и на екипа от "Трансуърлд", на немския ми редактор Улрике Бек и на всички в "Роволт", на родителите ми Франк и Шийла Бекет, на сестра ми Джули за кучешката торта, на Бен Щайнер и на SCF.

И накрая, както винаги, благодаря от цялото си сърце на съпругата ми Хилъри, че винаги е до мен.