Саймон Бекетт - Мъртви води

За първи път в краткия си живот бил открил някого, с когото можел да говори свободно. Да сподели тайната си.

Не помнел вече кой пръв е измислил идеята. Само, че и двамата много се вълнували. Задъхано начертали плана за следващия следобед и после било време да се разделят. Докато бързал напред, Лео бил толкова разсеян, че дори не видял Портър, докато шофьорът не заговорил.

Стоял между две дюни, а около него се виел синият дим от цигарата. Лео бързо се обърнал назад и видял как малката фигурка на Роуън изчезва надолу по брега. Портър също я гледал, подсмихнал се и размахал пръст пред Лео. Какво ще каже баща ти, ако научи, попитал.

Сърцето на Лео бясно препускало. Първата му мисъл била, че Портър е чул какво планират двамата с Роуън. Но шофьорът бил прекалено далеч и щом Лео го осъзнал, го обзела нова емоция. Мразел това ухилено лице и се разтрепервал от мисълта, че безценното му ново приятелство е заплашено от шофьора на баща му. Ще каже, че не ти плаща, за да пушиш и да се срещаш с момичета, отвърнал Лео.

Белязаното лице на Портър потъмняло, но повече не повдигнал въпроса.

На следващия ден, когато Портър подкарал към плажа, Лео нервно му наредил да спре колата веднага щом къщата се скрила от поглед. Шофьорът отказал. Но Лео вече бил научил, че тайните работят в две посоки. И когато казал, че е видял шофьорът да изнася кутии от лятната къща, Портър спрял колата. Не се усмихвал вече и ругаел под нос, когато Лео слязъл и му казал, че може да тръгва.

Въпреки това го направил.

В тишината, след като двигателят на колата заглъхнал, Лео забързал обратно към къщата. Скрита зад групичка дървета и храсти в градината, малката едноетажна постройка била направена от застъпващи се дъски, заковани за груба дървена рамка. Трябвало да наподобява швейцарска хижа и преди години я използвали за партита. Но това било, преди Лео да се роди, сега била изгнила и изкривена и служела основно за склад.

Вратата била по средата на малка покрита веранда, с покрити с паяжини прозорчета от двете страни. Лео се огледал, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Бил се промъквал често тук и преди, но трябвало да е внимателен.

Знаел, че родителите му ще побеснеят, ако открият.

Бръкнал в саксията на прозореца между мъртвите бурени, провиснали от съсухрената почва. Ключът все още бил там. Лео го пъхнал в ключалката и отворил вратата. Старите панти изскърцали, когато я бутнал. Хижата била гореща и задушна, мирисът на сух бор го гъделичкал в носа, когато влязъл. Вътре било пълно с кутии и дървени скринове. Имало стари куфари и сандъци, макар вече да не били толкова много, след като Портър бил отмъкнал някои от тях. Скрит сред дърветата, Лео видял как шофьорът влязъл вътре и след няколко минути излязъл с първите няколко кутии и дребна мебелировка. Натоварил ги в багажника на колата и потеглил, но макар Лео да не мислел, че баща му знае, не му и хрумвало да му каже.

Интересувал се единствено от един куфар и той не бивало да изчезва.

Когато пристигнала, Роуън изглеждала притеснена от новото място и близостта му до голямото имение. Но Лео се чувствал уверен. Трепетното очакване, което горяло в него цял ден, заразило и двамата, когато започнали да разглеждат скритото в куфара. Лео смятал, че дрехите са принадлежали на майка му, но явно е било много отдавна. Късите рокли и поли били твърде цветни и в твърде малък размер..

Миризмата на нафталин не притеснила нито Роуън, нито Лео, когато започнали да пробват. Сложили си първо бижутата и сандалите — сандали с каишки и високи платформи, в комплект с пищни огърлици. След това блузите и полите. Въпреки по-малкия си размер дрехите им били големи, но това нямало особено значение.

Слънцето се леело през мръсните муселинови завеси на малката хижа и те се чувствали така, сякаш са попаднали в друг, само техен свят. Лео направо се замаял от щастие, от чувството, че най-после е открил себе си — усещане, което след години щял да се опитва и да не успява да си върне с алкохол. Избрал яркосиня рокля. Роуън сложила оранжева пола и блуза, и се кикотела, докато му нахлузвала гривни на китката. Едната била от черупка на костенурка, сияела, когато слънчевите лъчи минавали през нея и по-късно Лео щял да си спомня тракането, което гривните издали, докато се смъквали от китката му — като от купища кости.

Все още бил вдигнал ръка, когато вратата се отворила. Видял как изражението на Роуън се променя, когато погледнала зад гърба му. В следващия миг бил сграбчен и се озовал лице в лице пред толкова чудовищна гримаса, че не разпознал баща си. Главата на момчето отскачала напред и назад, докато баща му го разтърсвал, а после удар през лицето го проснал на пода. Замаян, Лео видял оранжево петно — Роуън хукнала към вратата, но се ударила в стената, когато баща му инстинктивно замахнал. После бил сграбчен и разтърсен отново, този път толкова силно, че вече не виждал. Баща му крещял нещо, но Лео не знаел какво. После ясно чул друг глас да казва: