Саймон Бекетт - Мъртви води

— Трябва да си починеш. Не си полезен за никого полузаспал, а не си мигвал цяла нощ! — спореше тя.

Това важеше и за нея, но бях наясно, че не бива да изтъквам този довод. Така че се противопоставих с факта, че се чувствам добре и ще успея да поспя още няколко часа, преди да тръгна обратно, докато чакаме отлива. Инспекторката знаеше не по-зле от мен, че ако съм прав и намерим онова, което очаквах, ще им трябва съдебен антрополог по съвсем същите причини, поради които ме извикаха за разследването още в самото начало. А дори и да успееха да намерят някого за толкова кратък срок, някой новак нямаше да познава разследването дори наполовина толкова добре.

Накрая Кларк се съгласи. След като постигнахме споразумение, настроих алармата и рухнах в леглото за цели два часа. Събудих се замаян и не особено отпочинал, но горещият душ и закуската помогнаха. Когато се качих на влака, за да стигна до полицейския участък за брифинга на Кларк, вече се чувствах почти като човек. Завръщането при морската крепост ми въздейства по-силно, отколкото очаквах. Катерът на Морския корпус газеше през вълните след бурята и бе принуден да хвърли котва леко встрани от котвената платформа. До кулата ни прекараха с лодка, а полицейската лента, омотана около стълбите и горната площадка, трептеше леко на вятъра. Погледнах към ръждивия корпус над мен, но днес нямах работа там горе.

По-надолу трябваше да гледам.

Когато пристигнахме, пясъчната дюна около кулата все още беше под водата, но когато екипът свали оборудването си на платформата, на повърхността се подаваше гладка кафява гърбица пясък. Тя бързо нарасна и когато криминолозите слязоха на мекия пясък и се появиха първите рачета.

Беше редно да го осъзная по-рано, въпреки че, докато наблюдавах малките създания вчера, все още бях в шок от смъртта на Лънди. Но информацията се бе запечатала в подсъзнанието ми и постепенно си беше проправила път нагоре като загноила тресчица, докато не стана възможно да я изскубна. Раците бяха мършояди. Хранеха се с мъртва плът, дори и силно разложена. И за да са толкова многобройни на дюната, значи в нея беше заровен богат източник на храна.

Например труп.

— Сигурен ли си, Хънтър?

Фриърс стоеше до мен на платформата и гледаше как светлите раци бягат странешком от лопатите на криминолозите, които унищожаваха крепостта им.

— Достатъчно сигурен — отвърнах.

При други обстоятелства щеше да ме гризе тревога, че съм сгрешил и съм довел всички тези хора тук по глупава прищявка. Но вместо това изпитвах спокойна увереност. Раците бяха катализатор, събраха всички отделни парченца, вече налични в ума ми. Наполовина си прав — подигра ми се Портър, когато го попитах дали е скрил и трупа на Ема Дерби в Бакуотърс, след като я е хвърлил от кулата. Тогава не знаех какво има предвид, но когато отишъл до морската крепост, за да сплаши изнудвачите, беше взел лодката на Лео Вилиърс. Бях я видял при посещението в Уилитс Пойнт — малка лодчица, вързана за дървения кей от задната страна на къщата.

Твърде малка, за да пренесе Портър и два трупа.

Предполагам, че не беше осъзнал грешката си, преди да ги хвърли от кулата на платформата от двайсет метра височина. А след като го беше сторил, вече нямаше път назад. Нямаше да е практично да примъкне мъртвата тежест на жертвите си обратно по почти вертикална стълба, така че когато открил, че в лодката няма място за двата трупа, не е разполагал с кой знае какви варианти. Ако бе оставил течението да отнесе единия мъртвец, рискуваше трупът да изплува на брега и да го открият. Но отливът му е подсказал друга алтернатива.

Би могъл да зарови едната жертва в пясъчната дюна.

Вероятно е избрал Ема Дерби по чисто практически причини. Сигурно се е чувствал прекалено уязвим на открито под крепостта и е бързал да се махне, а тя е била по-дребната. На нея й е бил нужен по-малък гроб. Съмнявам се, че е разполагал с лопата, така че е импровизирал. Мокрият пясък е бил достатъчно мек, за да копае с греблото, и не му се е наложило да рови прекалено надълбоко. Само колкото да се увери, че приливът няма да разкрие заровеното.

Морската вода пълнеше ямата, докато криминолозите стържеха пясъка от останките на Ема Дерби. Раците се бяха потрудили през месеците, които бе прекарала под кулата на крепостта. По-голямата част от оголената кожа и меките тъкани бяха оглозгани, оставяйки кост и хрущяли, покрити с мръснобял адипоцир. Макар че сплъстената от пясъка коса бе опадала в по-голямата си част, все още беше дълга и тъмна, залепнала върху празните очни орбити и костите на лицето. Нямаше прилика с красивата и самоуверена дама, чиято снимка бях видял в къщата за гости, но не хранех съмнения.