Саймон Бекетт - Мъртви води

Усмихнахме се един на друг, и двамата оценили поетичната справедливост. За мен това беше облекчаващо разкритие. Макар че не бих го признал, обвинението на Портър беше заседнало като трън в дъното на ума ми.

Ако ти не знаеш къде са, тогава остава сестрата на Ема Дерби. Чудех се какво говори за мен фактът, че все още се съмнявах в нея.

Кларк вече се изправяше в знак, че разговорът ни е приключил.

— Май изчерпихме темите. Ще имаш ли нещо против да се прибереш в Лондон?

Казах, че няма да имам. Колата ми беше за моргата, но разполагах с портфейла си. Можех да хвана такси до гарата и, да се прибера в апартамента за няколко часа. Нямаше смисъл да оставам повече тук, дори ако имаше къде да остана. Камара проблеми очакваха Рейчъл, а аз трябваше да се наспя. Самата мисъл бе достатъчна, за да усетя тялото си дваж по-натежало.

Но все още имаше неща, които не разбирах, разбридани нишки, които умората и кофеинът сякаш заплитаха още повече в главата ми.

— Не разбирам как на Портър му е хрумнало да крие парите при Едгар. Откъде изобщо е знаел за него? — попитах, докато избутвах стола си и се изправях вдървено. — И как така са позволили на Едгар да живее без наем в къща, собственост на семейство Вилиър? Нима Лео — така де, Лена Мърчант — не е казала нито дума?

— Съжалявам, но не мога да обсъждам темата.

Внезапната острота в гласа на Кларк ме изненада. Не бе имала проблем да обсъжда другите аспекти на случая с мен. Но пък не бях единственият, който не е спал, а на инспекторката все още й предстоеше да се заеме с разчистването на целия хаос. Може би смяташе, че ми е оказала достатъчно любезност за една нощ.

Или ден, както се оказа. Бях изгубил представа за времето в стаята без прозорци, но когато излязох от щаба на полицията, вече напълваше бледа сива зора. Беше прекалено рано, за да звъня на Рейчъл, а мокрият ми телефон и бездруго не работеше. Кларк ми съобщи, че за момента се налага да задържат чантите и принадлежностите ми от колата, така че взех такси право до гарата.

Във влака подремвах на пресекулки, а после хванах такси до апартамента си, вместо да се тъпча в метрото в утринния пиков час. Странно ми беше след самотната изолация в Бакуотърс да се върна към суетнята и мръсотията на Лондон. Обзе ме изнервящо усещане за дезориентация, докато изминавах познатата градинска пътека, за да отключа входната врата. Лепкавата миризма на прясна боя ме смути, но после се сетих за опита за взлом. Вече ми се струваше все едно се е случило на друг човек.

Сред рекламната поща на пода имаше сметка от дърводелеца, "дар" от съседката от горния етаж. Оставих я на кухненската маса, неспокоен и объркан. Главата ми пулсираше от изтощение, но бях стигнал онзи неприятен, треперлив етап на умора, който нямаше да ми позволи да заспя. Пуснах телевизора, по-скоро за да се разсея, отколкото от желание да гледам сутрешните новини, и напълних чайника, за да си направя кафе.

Когато се обърнах отново, по телевизията даваха морската крепост.

Неочакваната гледка тук, в апартамента ми, ми се стори направо сюрреалистична. За миг си помислих, че халюцинирам, но после запис от хеликоптера показа малки, облечени в бяло фигурки, които шаваха под кулата. Беше напълно разбираемо убийството на полицейски инспектор да е национална новина, още повече след смъртта на убиеца му.

Изключих телевизора. Имах чувството, че в стаята не ми стига въздух. Привиждаше ми се Лънди, кървящ на металните стъпала — толкова жив спомен, че почти надушвах кръвта и барута. Реших да си направя кафе, за да се поразсея, но дразнещото безпокойство продължаваше. Познавах твърде добре начина, по който работи подсъзнанието ми, и бях наясно, че новините по телевизията са размърдали мисловния процес. Не беше само шокът от това да видя отново морската крепост, нито споменът за смъртта на Лънди. Пропусках нещо. Просто не знаех какво е. Стига де, какво има? Какво си пропуснал?

Налях си кафе и пак си представих морската крепост. Ето ги подобните на стълба стъпала и морето, което се блъска и тътне под кулата. Вълните се разбиваха в кухите подпори, водораслите се люшкаха като мокро одеяло, чайките се хранеха по оголената пясъчна дюна…

Тогава осъзнах пропуска си. Оставих кафето и наругах глупостта си. Като толкова други подробности, и тази ме бе гледала право в лицето.

Раците.

Морският корпус бе принуден да изчака до следващия отлив, преди да стигнем до морската крепост. Кларк не искаше да тръгвам с тях. Първоначалният й скептицизъм се разсея, когато й описах тезата си, но се оказа трудно да премахна колебанието й.