Саймон Бекетт - Мъртви води

Не беше успял да преживее само факта, че и други са научили за него.

Бившият син на сър Стивън не даде интервюта и аз се опитах да избегна трескавите специални разследвания и спекулации, които запълниха вакуума, понеже не ми харесваше аурата на воайорство, която обгърна случая. Но беше невъзможно да ги пренебрегна напълно. Повтаряха до безкрай един конкретен видеоклип. Показваха стъклените врати на полицейското управление, в което бях влизал и аз. Вътре се забелязваше раздвижване, после вратите се отвориха.

Лео Вилиърс беше хубавец и като мъж, а Лена Мърчант изглеждаше поразителна жена. Беше елегантна и облечена с вкус, с умело подстригана коса до раменете. Бях разглеждал само снимки на Вилиърс и ми се стори странно да гледам човека, за когото бях слушал и чел толкова много. Лена веднага бе обкръжена от микрофони и камери и очаквах да избяга от вниманието. Вместо това спокойно прекоси бурната тълпа, вдигнала високо глава и с пълно пренебрежение към въпросите, с които я замерваха. Не излъчваше срам, нито притеснение. Вече не.

Просто достолепно мълчание, с което се отдалечи от стария си живот и влезе в новия.

Прибрах черепа обратно в кутията и поразтрих врата си. Прешлените ми изпукаха, щом напрегнатите мускули постепенно се запознаваха с идеята да се размърдат отново. Не за първи път си казвах, че трябва да сложа аларма, която да ми напомня да правя почивки, докато работя.

Не за първи път бях наясно, че няма да го направя.

Оставих кутията в шкафа под работната маса. Черепът беше исторически, археологическа реликва, открита наскоро в равнините на Солсбъри. Беше над седемстотингодишен и му бяха нанесени контузии, които според археолозите можеха да се окажат резултат от брадва. Възможно беше. И през четиринадесети век хората са били също толкова склонни да се избиват с хладно оръжие, но в случая имах съмнения. Според мен раната беше нанесена от нещо с остър ръб, но и с типична извивка, която не прилягаше на брадва. Макар че не можех категорично да изключа някое оръжие, бях виждал сходни наранявания и преди и имах сравнително добра представа какво би могло да ги нанесе. Страничен удар с конско копито би се оказал не толкова драматичен от историческа гледна точка, но също толкова смъртоносен за ударения.

Налагаше се да продължа с проучванията на черепа, за да съм сигурен за причината на смъртта, но вече не бързах да приключа с него. Той беше запазил тайната си в продължение на няколко века — още ден или два нямаше да са проблем. И бездруго беше събота сутрин, така че нямах съществена причина да съм на работа. Бях дошъл до университета само защото не ми се седеше в апартамента. Черепът беше удобно извинение.

Но мислите, които ме бяха довели тук на първо място, все още дебнеха и надигнаха глава, щом останах без занимание, което да ги държи на безопасно разстояние. Автоматично си погледнах часовника и спрях твърде късно, за да не го видя.

Оставаха още два часа.

Университетското кафене беше затворено през уикендите, но си направих кафе в малката кухничка на катедрата. Нямаше никого по това време. Коридорите бяха празни и тихи, което като правило не ме притесняваше. Днес обаче празнотата ми тежеше.

Макар завръщането ми в университета да не бе приветствано с фанфари и почести, определено се долавяше усещане за промяна. Бях избегнал всякакво споменаване в новинарското отражение на случилото се в Бакуотърс, което не е особено изненадващо. С толкова много сензационни аспекти за докладване никой не се интересуваше за периферното участие на някакъв съдебен антрополог. Това ме устройваше. Не се бях зарадвал на вниманието миналата година, когато след случая в Дартмур името и снимката ми се появиха в медийните емисии. Работата ми трябваше да се върши зад кулисите и предпочитах да си остане така.

В професионално отношение обаче въпросът беше съвсем различен. Участието ми в толкова важно полицейско разследване не вредеше на репутацията на Катедрата по съдебна антропология, а отношението на новия декан значително се беше затоплило.

— Радвам се да те видя отново в играта — грейна Харис още първия ден от завръщането ми. Нищо от случилото се в Бакуотърс не можеше да се опише като "игра", но разбирах гледната му точка.

Май трябваше да се чувствам облекчен, понеже не попаднах в бюрото за безработни, но това вече не ми се струваше толкова важно. Отпих от горещото кафе и пак си погледнах часовника. Дванадесет и половина.