Саймон Бекетт - Мъртви води

Още един час до излитането на самолета на Рейчъл за Австралия.

Бяхме се видели само веднъж след срещата в Ковънт Гардън, на която тя ми каза, че заминава. Случи се на погребението на Лънди. Беше официално мероприятие, с полицейски големци и офицери от управленията в страната, които отдаваха последна почит на колега, убит при изпълнение на служебния си дълг. Мрачното настроение никак не пасваше на познатия ми весел инспектор и се зарадвах, когато неочаквано се разсея. Четяха от "Еклесиаст" и когато епископът спря след "време да се сее и време да се изкоренява", в настъпилата тишина се разнесе детско гласче:

— Но дядо мразеше градинарството!

Из църквата прокънтя вълна смях и разруши скръбната атмосфера. Помислих си, че на Лънди щеше да му хареса.

Нямах възможност да поговоря с Рейчъл на погребението, а дори и да имах, не му беше нито времето, нито мястото. След това се чухме няколко пъти по телефона и започнах да усещам, че е размислила за заминаването. Казах й как се чувствам и че искам да остане, но се постарах да не я притискам, бях наясно, че решението трябва да е изцяло нейно.

Накрая тя го взе.

Не искаше да я изпращам до летището. Разбирах защо, но все пак бях горчиво разочарован, че няма да я видя за последен път. Последният ни разговор беше труден и за двама ни. Рейчъл ми се стори разстроена, докато обещаваше, че ще се върне в Обединеното кралство — за съдебния процес срещу Джейми, ако не преди това. Той най-сетне бе обвинен в убийството на Антъни Ръсел, макар че имаше голяма вероятност да го заменят с по-леко обвинение, в убийство по непредпазливост, преди да стигне до съда.

Но и двамата знаехме, че процесът ще се гледа след месеци, а дотогава могат да се променят много неща. В Австралия Рейчъл имаше живот и кариера и те включваха плуване из Бариерния риф вместо ровичкане за змиорки в тинята в Есекс. А и тя се прибираше, за да даде шанс на разпаднала се връзка, отиваше при човек, с когото бе живяла и работила седем години. Той дори сърфираше, за бога!

Не казах нищо по въпроса. Рейчъл имаше право. Достатъчно трудно беше и за двама ни, така че предпочетох да продължа с фантазиите, че това не е последното сбогом. Казах й да се пази, целунах я. И след това вече я нямаше…

Кафето ми беше изстинало. Излях го в мивката и се заех да изплакна чашата. Когато телефонът звънна, за миг изпитах надежда, че може да е Рейчъл, но после видях, че номерът е скрит. Значи работа. Постарах се да преглътна разочарованието си и вдигнах.

— Доктор Хънтър? Казвам се Шарън Уорд… — гласът ми беше познат, името също, но така и не можах да ги свържа с нищо. Събеседничката ми уточни колебливо: — Инспектор Уорд.

— Да, разбира се! — Спомнях си я отпреди година-две. Бяхме се видели по повод отрязана телесна част, която се появи на прага ми по твърде брутален начин.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита полицайката.

— Не, просто… — постарах се да се взема в ръце. — С какво мога да съм ви полезен?

— Трябва да поговорим за опита за взлом.

— Взлом ли?

— Онзи в апартамента ви…

Бях предположил, че ще става въпрос за нов случай. Взломът ми се струваше като събитие, станало преди цял век, практически бях забравил за него. Постарах се да се съсредоточа.

— Ясно. Извинете.

— Може ли да се видим?

— Разбира се. Тук съм цялата следваща седмица, така че съм свободен всеки ден.

— Всъщност имах предвид по-скоро. Къде се намирате?

— На работа. В университета… — Тя вече ме беше заинтригувала. Инспекторите не се обаждат по повод на провалени обири, да не говорим да искат среща за обсъждането им. Освен ако няма нещо друго. — Защо, какво е станало?

— Предпочитам да ви го кажа лично. Колко време ще ви отнеме да се приберете у дома?

— Мога да си бъда вкъщи след час… — бях оставил колата под наем у дома, но метрото надали щеше да е особено натоварено в неделя. — Вижте, бих искал да знам за какво става дума.

Изпитах ужасно предчувствие, когато инспекторката замълча — убеждение, че вече лошият ден е напът да стане още по-лош.

— Имаме съвпадение за един от отпечатъците, които взехме на предната веранда… — Уорд замълча за момент. — От Грейс Страчън е.

Името сякаш отекна по телефонната линия. Почувствах замайване, все едно това не се случва в действителност. Чух инспекторката да продължава някъде много отдалеч:

— … извинявам се, че не сме се свързали с вас по-рано, но бюджетните съкращения изпращат рутинните взломове в долната част на списъка. Никой не се беше досетил досега и ви се обадих веднага щом резултатът се появи. Доктор Хънтър, на линия ли сте още?