Саймон Бекетт - Мъртви води

Може да не му е било за първи път.

Станах от бюрото и си направих още едно кафе. Дори Лео Вилиърс не бе излязъл неопетнен от тази история. Може да е бил само дете, когато баща му е убил Роуън Холоуей, но е мълчал през цялото време. В показанията си признаваше, че в опит да успокои съвестта си е позволил на Едгар да живее там, без да плаща наем. Колкото и добронамерено да беше това решение, така изолирал горкия човек още повече и с това задълбочил първоначалната си грешка. Пращал му ежемесечни пакети с храна и стоки от първа необходимост, което обясняваше празните кутии, намерени в дома на Едгар. Но с това беше задвижил последната част от трагедията.

Карал бе Портър да му ги носи.

Ако се беше надявал да събуди съвестта на шофьора, опитът не беше сполучил. В крайна сметка просто му бе разкрил нови възможности, снабдил го бе с уединена къща и мълчалив наемател — с други думи, идеалното скривалище. Сега Портър беше мъртъв заедно с още петима души. И единственият, излязъл без травми от събитията, беше онзи, който бе започнал всичко.

Сър Стивън Вилиърс.

Поседях пред кафето, после станах да добавя вътре глътка уиски. Имаше много малка вероятност убиецът на Роуън Холоуей да бъде обвинен за стореното. Макар да не се съмнявах в прочетеното — то прилягаше твърде добре на онова, което вече знаехме — неподкрепена с доказателства случка от детството не би стигнала за издаването на заповед. Особено ако е спомен, който е бил потискан с години. С това, че бе изчакал толкова време, преди да заговори, Лео не подпомагаше собствената си достоверност.

Неоспоримата истина бе, че без доказателство или труп полицията не можеше да стори кой знае какво. Щяха да опитат да претърсят Бакуотърс отново, но след смъртта на Портър нямаше да знаят къде да търсят. Имахме късмет с Марк Чапъл, ако може да бъде наречен точно късмет, но не смятах, че ще сполучим втори път. Ако приемем, че бях прав и Портър е скрил тялото на дъщерята на Едгар някъде там, след всички изминали години щяхме да намерим твърде малко нейни останки. Само отделни кости, потънали в тиня и кал.

Дори при това положение полицията не би могла да пренебрегне обвиненията срещу сър Стивън — особено когато идваха от устата на собствения му син. Налагаше се да го разпитат за Роуън Холоуей и се изкушавах да попитам Кларк какво става зад кулисите. Но знаех, че главната инспекторка няма да е особено щастлива и едва ли би ми казала нещо. Вече бе рискувала достатъчно.

Затова можех само да чакам и да се надявам, че нещо ще се случи. Дните минаваха, без да се спомене нищо дори за разследване срещу сър Стивън Вилиърс, камо ли за ареста му. Не трябваше да се изненадвам. Той беше достатъчно безмилостен в защитата на семейното име, когато заподозрян се оказа синът му. Сега, когато на карта бе заложена собствената му репутация и дори свободата му, щеше да употреби цялата си власт и влияние. Мисълта, че може да се измъкне напълно чист дори от това, беше мъчителна. Но когато шумът около убийствата в Бакуотърс започна да затихва, започнах да вярвам, че убиецът на Роуън Холоуей ще си остане ненаказан.

Не бях единственият.

Когато Лео Вилиърс публикува историята си в социалните мрежи, дори екипът адвокати на сър Стивън не успя да потуши последвалата буря. Наследникът на богат и могъщ човек не просто се беше върнал от мъртвите, но го беше сторил като жена. И сякаш това не стигаше, сега обвиняваше баща си в убийството на момиченце преди две десетилетия. Разкритието предизвика невиждан обществен гняв.

Навсякъде по телевизиите показваха стара училищна снимка на усмихнатата Роуън Холоуей — руса и с чаровно липсващо зъбче, а датиращият отпреди десетилетия случай с изчезването й бе преразгледан. Очаквано, сър Стивън се скри зад адвокатите си, които отблъскваха въпросите с твърдения за невинност или с простото "без коментар". Самият бизнесмен не каза нищо, но клипът как бърза да се прибере в колата си — този път тъмносив, а не черен даймлер — разказваше своя история. Лицето му изглеждаше изпито и дори още по-бледо отпреди. Костите на черепа му стърчаха под светкавиците на фотоапаратите. Преди да изключа телевизора с отвращение, ме споходи непрофесионалната и лишена от симпатия мисъл, че прилича на ходещ мъртвец.

Оказах се оракул. Нито се учудих, нито се зарадвах от новината, че сър Стивън е получил сърдечен удар. В извършването на престъпление няма нищо необичайно. Онова, което отличава някои хора, е способността им да го преживеят, а сър Стивън Вилиърс бе живял с делото си двадесет и пет години.