Саймон Бекетт - Мъртви води

Стъпалата бяха хлъзгави от кръвта. Вече беше започнала да се съсирва, събираше се на зловещи купчинки на местата, където бе протекла от едното стъпало към следващото. Смътно осъзнавах, че Рейчъл е зад гърба ми, когато коленичих на тясното стълбище до инспектора.

— Лънди? Боб, Боб, чуваш ли ме?

Беше все още жив. Гърдите му се надигаха и отпускаха полека, с усилие. Шумът, който бях чул, се оказа дишането му — астматично и тежко. На лицето му беше изписана изненада, а от време на време теменуженосините му очи примигваха зад опръсканите с кръв очила, втренчени нагоре към тъмното.

— О, Боже! — изпъшка Рейчъл. — Боже, погледни го!

Смъкнах си якето и го направих на топка, за да запуша ужасната рана.

— Излез навън — наредих й и притиснах топката с две ръце. — Намери сигнал и се обади за помощ!

— Не трябва ли да…

— Излез! Веднага!

Все още поддържах компресията, но се преместих на една страна, за да й направя място да мине. Опитваше се да не стъпва в кръвта, която беше прекалено много. Докато ме подминаваше, забелязах, че на долното стъпало вече има друг отпечатък.

Не се и замислих за него обаче. Промених позата, за да облекча китките си и продължих да натискам раната. Свитото на топка яке вече бе напоено, а ръцете ми лепнеха от кръвта. Тя бълваше по-бавно, но знаех, че не е в резултат от моите действия.

— Добре, Боб! — казах, като се стараех да говоря спокойно и ведро. — Рейчъл отиде за помощ, така че само трябва да стискаш зъби, докато спасителите пристигнат. Само искам да стоиш буден и да се съсредоточиш върху гласа ми, става ли? Ще можеш ли, Боб?

Лънди не отговори. Задържа поглед втренчен в тавана над нас, а гърдите му бавно се надигаха и отпускаха. Продължих да говоря. Разказвах за съпругата му, за дъщеря му и внучката, за рождения ден на малката и за всичко друго, за което се сещах. Не знаех дали ме чува, но продължавах да говоря, понеже ми се струваше, че така е редно, и понеже нямаше какво друго да сторя. Продължавах да говоря, когато Рейчъл се върна и тихо застана до стълбите. Продължих и когато обемистият гръден кош спря да се движи и тежкото дишане кротко затихна, макар да знаех, че говоря на себе си.

Дъждът се сипеше от ръба на кулата на люшкащи се сребърни завеси. От време на време порив на вятъра ги плисваше навътре в търбуха на морската крепост — студени пръски, които се стичаха по шиите и ръкавите и смразяваха до кости.

Пясъчната дюна, която се беше натрупала около кулата, стоеше оголена от отлива и разкриваше гладък кафяв остров до един от краката. Обсипан с водорасли и ръждиви скелети на тенекиени кутии, той бе колонизиран от десетки малки светли раци. Те предпазливо се показаха на бял свят, вдигнали щипки, и припряно защъкаха странешком в зигзаг по мокрия пясък.

Гледах ги от ръба на пристана под кулата. Приливът бе започнал да се връща и сега раците изчезваха, докато морето си прибираше пясъчната дюна. С нежелание се прощавах с тях. Танцът им беше добре дошъл за отвличане на вниманието от дейността, която се развиваше над главата ми. Около раменете ми беше увито одеяло — замяна на съсипаното яке, което бях оставил в кулата. Катерът на Морския корпус подскачаше по вълните, завързан на платформата до лодката, в която бях дошъл с Рейчъл и Лънди. Друг, по-голям катер, бе закотвен в по-дълбоки води още по-навътре и се накланяше силно под напора на течението.

Докато чакахме спасителите пред кулата, Рейчъл не спря да плаче.

— Вината е моя. Той дори не искаше да идва тук!

Казах й, че няма полза да се обвинява, нито е имало как да предвиди какво ще се случи. Съмнявах се, че това има значение. Шокът от случилото се бе смазващ. И аз се чувствах безполезен, бях неспособен дори да я прегърна. Кръвта на Лънди все още беше спечена по ръцете ми, студена и лепкава, но не можех да я измия преди идването на полицията. Щеше да се наложи да тестват дланите ни за барутни следи, за да ни изключат като заподозрени. Така че стоях, а кръвта съхнеше по мен — съсирваща се кора, която мирише на желязо и карантия, и се напуква при всяко движение.

Бързият катер на бреговата охрана дойде първи и доведе парамедици, които се качиха по стълбата при Лънди. Припряното им сноване бе в контраст с повторната им поява след малко, с празни ръце и скръбни лица. Предложиха ни одеяла и горещо кафе, докато чакаме полицията. Морският корпус пристигна втори — смътно познати физиономии, които бях виждал по време на операцията в естуара. Бяха последвани от по-голяма полицейска лодка, от която се изсипа, както ми се стори, безконечен поток криминалисти и криминални техници. Или може би бяха едни и същи, но влизаха и излизаха непрестанно.