Саймон Бекетт - Мъртви води

Знаех, че крепостта е била пиратска радиостанция през шейсетте, но явно някой я бе използвал много по-скоро. Стаята беше обзаведена като звукозаписно студио. Студеният метален под бе покрит с турски килим, а пред калорифера имаше сгъваема маса и столове. Видях и стоманена печка за къмпинг, а импровизираното легло представляваше два надуваеми матрака, поставени на дървени палета. На очи се набиваха и други домашни елементи — захранвани с батерии фенери, покрити с разноцветни платове, книги с подгънати страници и празни бутилки от вино, наредени на полица, изработена от тухли и дървени дъски. Над леглото имаше залепен разпечатан на компютър плакат с алени букви, които гласяха:

Ако не си живееш живота, вече си мъртъв.

Но стаята все пак изглеждаше изоставена. Влажният солен въздух бе накъдрил кориците на книгите, по нагънатата завивка на леглото се бяха появили черни обриви мухъл. Матракът бе спаднал доста и след бягството на затворения в него въздух безволево се бе отпуснал над палетата.

— Дом, сладък дом… — прошепна Рейчъл.

Лънди се озърташе и попиваше всички подробности.

— Пипала ли си нещо?

Тя поклати глава, пъхнала ръце дълбоко в джобовете.

— Не. Погледнете през прозореца.

Чуваше се тих тропот на дъжд по металните стени и ми се стори, че усещам лекото полюляване на кулата под напора на вятъра, докато следвах Лънди към прозореца. Стъклото беше много по-чисто от другите, които видях, но вече бе замъглено от натрупалата се сол. Макар и недостатъчна, за да закрие гледката на къщата на Лео Вилиърс, която се взираше към нас отвъд морето.

— Оттук е направила снимките Ема — заяви Рейчъл.

Без да отговори, Лънди отиде до спихнатите върху палетата самотни матраци. Огледа мухлясалата завивка, преди да подуши смачканите филтри, захвърлени в паничка на самоделната лавица.

— Сестра ти пушеше ли трева?

— Не, нищо не е пушила. Мразеше цигарите.

Лънди се изправи.

— Е, някой е обичал да подръпва коз.

— Сигурно Марк Чапъл. Ема ми е казвала, че пуши марихуана… — Рейчъл гневно поклати глава. — Цялото това място е толкова… негово. Да се устрои на къмпинг някъде в нищото, да речем в стара пиратска радиостанция. И този глупав надпис! Боже, все едно го чувам да го казва!

Тя гневно посочи принтирания девиз, окачен над леглото. Но вниманието на Лънди бе съсредоточено другаде. Коленете му изпукаха, когато клекна да огледа нещо на пода.

— Какво е това? — попитах.

— Прилича на капачка за обектив — отвърна той, без да я докосва. — Пише "Олимпус".

— Същата марка като фотоапарата на Ема — уточни Рейчъл. — Боже, направо ми се ще да я шамаросам! Какво, да му се не види, си е мислила!

Инспекторът понечи да се изправи, но явно забеляза нещо друго. Проследих погледа му и открих засъхнали пръски. На фона на ръждивия метал не се виждаха веднага и на пръв поглед приличаха на вино или кафе.

Но по лицето на Лънди съдех, че не са.

— Боже, това кръв ли е? — попита Рейчъл.

Инспекторът се изправи сковано на крака, точно когато поредният порив на вятъра се блъсна в кулата.

— Приключихме тук. Да тръгваме, преди…

Шумно издрънчаване отекна в кулата. Разнесе се отдолу, някъде откъм входа. И тримата застинахме, когато завибрира по стоманената структура и затихна полека.

Лънди ме погледна.

— Ти нали застопори вратата?

Не шепнеше, но говореше тихо. Кимнах. Спомних си солидната тежест на стоманената врата и колко сковани и неохотни бяха пантите, докато я натисках назад към стената.

— Да не се е измъкнала… — и Рейчъл говореше с приглушен глас.

И двамата с Лънди не отговорихме. Вратата беше прекалено тежка, за да се затвори сама, и за да я помести, щеше да е нужен по-силен от сегашния вятър.

Тишината в крепостта сякаш набираше тежест. Инспекторът си пое дъх, сякаш си даваше обещание.

— Чакайте тук.

Тръгна към вратата. Запътих се след него.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. Затвори вратата и пусни резето, докато се върна.

Той излезе, преди да измисля аргумент. Напредваше леко за толкова едър човек, затвори вратата зад себе си и я намести в рамката с тихо издрънчаване.

Стъпките му замряха отвън. В последвалата тишина, Рейчъл се обгърна с ръце.

— Все пак може да е вятърът, ако вратата е стояла отворена, може да е довял нещо вътре?

Може и да беше права. Вятърът със сигурност набираше скорост и ниското му бучене се смесваше с трясъка на вълните, които се разбиваха в кухите крака на кулите. Може би вратата все пак не е била застопорена толкова здраво, както си мислех. Изведнъж ми се стори глупаво да се крия тук, докато Лънди проверява празните коридори самичък.