Саймон Бекетт - Мъртви води

Освен ако не държи вътре нещо, което никой друг не бива да вижда.

Рейчъл вече сваляше катинара от резето. Преди да кажа каквото и да е, отдолу се разнесе пронизително изсвирване. Отидох до ръба на платформата, надзърнах и видях Лънди да криви шия с два пръста, пъхнати в устата. Извади ги, когато ме зърна.

— Трябва да тръгваме! — извика.

— Тук има нещо и се налага да го видиш! — креснах в отговор. Зад гърба ми се разнесе стенание на ръждиви панти. Озърнах се и забелязах Рейчъл да се мъчи да отвори тежката врата.

Гласът на Лънди се разнесе отдолу:

— Ще трябва да почака. Възникнаха нови обстоятелства, трябва да се връщам.

Каквото и да беше, явно бе сериозно. Инспекторът ми се стори потресен, осъзнах, докато го гледах как стои на долната платформа. Не просто шокиран, а изумен.

— Разбрано — извиках и се обърнах към Рейчъл. — Хайде, най-добре да…

Входът се оказа празен.

По дяволите! Хукнах по стълбите. Тежката стоманена врата зееше отворена и разкриваше тъмен коридор с белещи се метални стени. Изчезваше в мрака, но не виждах следи от Рейчъл.

— Какво става? — в гласа на Лънди, отекнал в металния покрив, се долавяше раздразнение.

Обърнах се да извикам:

— Рейчъл влезе вътре.

Инспекторът промърмори отдолу:

— По дяволите! — а после чух стъпки нагоре по стълбата.

Преминах през вратата, неспособен да видя навътре в тъмните дебри.

— Рейчъл? — извиках. — Рейчъл, трябва да тръгваме!

Чу се приглушен отговор някъде от вътрешността на кулата, но беше твърде неясен. Изругах, разкъсван между желанието да хукна след нея и да изчакам Лънди. Но от тромавия тропот по стълбата съдех, че ще му отнеме повече време да стигне до входа, отколкото на нас. Пак изругах и влязох по-навътре.

В кулата беше студено. Въздухът се оказа влажен, с пиперлив мирис на мухъл и ръжда. Веднъж влязъл в коридора, открих, че не е толкова тъмно, колкото ми се стори отвън. През малките правоъгълни прозорчета и зацапаните им с мръсотия стъкла се процеждаха тънки лъчи. Имаше и счупени прозорци и от тях се лееха ярки правоъгълници дневна светлина и разкриваха древен генератор, застанал като страж в подножието на поредните стъпала. Навътре се виждаха и други помещения, но бяха само сенки в здрача. Всички повърхности бяха покрити със сол, а под нея корозията бе довела до червеникав оттенък на металния под и стените, които се лющеха. Беше като оживяла черно-бяла снимка.

Парчета ръжда и стара боя скърцаха под краката ми, докато минавах покрай генератора към стълбите.

— Рейчъл?

— Тук горе!

Гласът й отекна от горния етаж. Понечих да се кача, но дрънченето отвън подсказа, че Лънди е стигнал до площадката. След секунди се появи на прага със зачервено лице и задъхан.

— Къде, по дяволите, е тя?

— На следващия етаж. Вратата беше с катинар, но се оказа, че сестра й е имала ключ.

— Дявол да го вземе! — Лънди поклати глава, все още тежко задъхан. — Схванали сме грешно нещата. Напълно погрешно!

— Какво имаш предвид? — попитах, но той махна с ръка:

— После. Да идем да я намерим!

Поспрях да заклиня масивната стоманена врата до стената, като проверих дали няма да се затвори сама, сетне забързах след него. Стъпките ни задрънчаха по металните стълби, докато се качвахме на следващия етаж. На горната площадка имаше друг коридор, който се разклоняваше. Отворените врати позволяваха да разгледаме руината. Стаите бяха опразнени, като изключим голите метални рафтове, вдигнатите подпори за койки и счупени столове. Избеляла снимка на усмихната млада дама в бански костюм все още смигаше от мястото си на стената. Вдигнах глава и видях, че стълбите продължават до покрива, но вратата, която водеше към него, беше затворена.

— Рейчъл? Къде си?

— Тук! — гласът й се разнесе от една стая в другия край на коридора, където стоманената врата беше открехната. — Трябва да видите това!

Обикновено спокойното изражение на Лънди бе заменено от гневно стиснати устни, когато ме изпревари и закрачи натам. Каквото и да му беше казано по телефона, сериозно го бе разтревожило.

— Това е проклета глупост! — обяви той, бутна вратата и влезе. — Нали ти казах да не…

И спря.

След тъмнината, която обгръщаше останалата част от кулата, тази стая ни изненада.

Дневната светлина се лееше през прозорците и като изключим празните метални скоби, все още закрепени за пода, от военния й произход не беше останала и следа. До едната стена имаше построена стъклена будка с белещ се плакат за отдавна забравен концерт на "Кинкс" [14] The Kinks — английска рок група от 60-те години. — б. р. . В будката имаше бюро с два древни грамофона и празна стойка за микрофон.