Саймон Бекетт - Мъртви води

— Какво правиш? — попита тихичко Рейчъл, когато тръгнах към вратата.

— Ще проверя къде е Лънди.

— Каза да го чакаме.

— Знам, но…

Взривен трясък разтърси тишината. Отекна в металните стени, много по-високо и по-близо от първия звук. Сега обаче нямаше въпроси дали е предизвикан от вятъра. Нямаше никакво съмнение какво е.

Изстрел от пушка.

Рейчъл ме гледаше с разширени от ужас очи.

Въпреки инструкциите на Лънди не бяхме пуснали резето и докато екотът от изстрела заглъхваше, посегнах към бравата.

— Не!

Рейчъл се провря пред мен и вкара горното резе в скобата, преди да успея да я спра.

— Никъде няма да ходиш.

— Трябва да намеря Лънди…

— И какво като го намериш? — Макар лицето й да бе изпънато от страх, по него се четеше решителност. — Това беше пушка, какво според теб ще можеш да направиш?

Нямах отговор на този въпрос. Бог знае, че и аз бях достатъчно уплашен, но не можех да оставя Лънди навън. Пресегнах се зад нея към резето.

— Заключи след мен.

— Не, няма да…

Зад Рейчъл се чу тихо изскърцване на несмазан метал. И двамата млъкнахме, втренчени във въртящата се надолу брава на вратата. Вратата изпука, притисната към дебелото резе, което Рейчъл бе поставила на мястото му. Инстинктивно понечих да изрека името на Лънди, но се спрях. Ако инспекторът бе в коридора, щеше да е казал нещо досега.

Който и да беше от другата страна, не беше Лънди.

Рейчъл отстъпи и се приближи към мен. Усетих как трепна, когато нещо блъсна вратата отвън. Горното резе изтрака, но удържа, а бравата отново се заклати. Рейчъл се втурна напред и плъзна в халките и долното резе.

Вратата се разтресе още веднъж, после всичко спря. Тишината бе непоносима. Сестрата на Ема Дерби се обърна към мен и отвори уста да каже нещо, когато пушката отново изрева.

Цялата кула се разтресе като камбана, когато вратата се огъна от изстрела. Извъртях се и се присвих над Рейчъл, за да я защитя, докато шумът барабанеше по нас като физически удари.

Убеден, че вратата е поддала, че старите резета не се устояли на изстрела, бавно погледнах над рамото си.

Стоманената врата беше непокътната, резетата си стояха на място.

Ушите ми звънтяха мъчително, а серният мирис на барут изпълваше стаята. Лицето на Рейчъл бе побеляло и тя се взираше във вратата в очакване. Не се случи нищо. Ушите ми продължаваха да звънят, но сега туптенето на сърцето ми ги заглуши.

— Тръгнаха ли си? — прошепна Рейчъл.

Не отговорих. Който и да беше отвън, можеше още да чака в засада. Начинът да разберем беше само един.

Рейчъл се опита да ме спре, когато дръпнах горното резе.

— Какво правиш?

— Не мога да изоставя Лънди.

Пресегнах се към долното резе. Стоманеният ръб на вратата беше деформиран по средата — изстрелът беше прицелен там, където би трябвало да се намира резето, ако е единично и е поставено над бравата. Дръпнах долното резе назад, но оставих последния един сантиметър. Постоях, вслушан за признаци, че отвън пред вратата чака някой, и с надежда, че ще го подлъжа да се издаде.

Не последва нищо.

Обърнах се към Рейчъл.

— Приготви се да отвориш и, щом изляза, веднага затвори.

Тя трескаво поклати глава.

— Не, трябва да изчакаме да…

— Броя до три — предупредих я.

Тя затвори очи, след това внезапно ме прегърна:

— Пази се!

Беззвучно преброих, после кимнах. Щом Рейчъл дръпна резето, отворих рязко вратата и се втурнах в коридора.

Беше празен.

Син дим изпълваше въздуха и мирисът на барут тук бе много по-силен. Осъзнах, че спътничката ми не е затворила вратата. Беше ме последвала отвън и оглеждаше коридора с разширени от ужас очи.

Поклати глава.

— Идвам с теб!

Нямаше време за спорове. Тръгнах към стълбите, като се опитах да стъпвам колкото се може по тихо. В средата на тъмния коридор спрях и проверих дали вратата към покрива все още е затворена и с пуснато резе. Точно тогава чух и далечния рев на отдалечаващ се двигател.

Заминаваща лодка.

Но облекчението, което почувствах, беше бързо заместено от нарастващ ужас.

— Лънди? — извиках. — Лънди!

Викът ми отекна и заглъхна. И тогава чух нещо — басов, дрезгав звук откъм стълбите. Изтичах до горната площадка и оттам го видях.

Лънди лежеше на средата. Беше проснат по гръб, с огънат под себе си крак и изпънати край хълбоците ръце. Гърдите му бяха целите в кръв. На слабата светлина изглеждаше така, сякаш има нещо върху стомаха и гърдите си. След това гледката пред очите ми се фокусира в оголени вътрешности и ребра.