Саймон Бекетт - Мъртви води

Ако не се бях почувствал толкова изтощен, може би щях да забележа нещо странно във внезапното вцепеняване на Кларк.

— Откъде ти хрумна?

Бях твърде уморен за игрички.

— Че каква друга може да е причината? Ако просто са искали място за срещи, влюбените са могли да използват къщата за гости, не се е налагало да идват чак до морската крепост. Добре, Чапъл може и да е харесвал цялата история с пиратското радио, но дотам, че да лагерува тук? И точно срещу къщата на Лео Вилиърс? Не са го направили за забавление. Шпионирали са го.

Това беше единственото смислено обяснение. Снимките с голямо увеличение, които Ема Дерби беше правила, дори служебната видеокамера, взета от Чапъл, всичко намекваше за едно. Те двамата бяха използвали морската крепост за скривалище, бяха дебнели дома на Вилиърс, за да го наблюдават от разстояние. И заради това ги е ликвидирал.

Лицето на Кларк беше напълно безизразно.

— Какво биха могли да видят, че да си струва изнудването?

Именно тук размислите ми стигаха до задънена улица. Въпреки политическите си амбиции Вилиърс не изглеждаше подходящ обект за изнудване. Точно обратното — сякаш нарочно бе подхранвал лошата си репутация и бе тикал издънките си пред очите на хората, вместо да се срамува от тях.

— Не знам — признах. — Навярно е премахнал всички снимки и клипове, които е намерил на фотоапаратите им, и резервните копия са изчезнали при обира.

— Обир ли?

Очевидно за Кларк това беше нещо ново. Но пък вероятно никой не бе осведомил шефката за нарастването на дребните престъпления.

— Откраднати са били всички компютри на Траск. Не само техните, горе-долу по същото време е имало доста кражби.

— Кога се е случило? — остро попита главната инспекторка.

— Скоро след изчезването на Ема Дерби — казах и усетих как умората, която замъгляваше мозъка ми, се разсейва. — Смятате ли, че това са търсели? Кражбите са били само прикритие?

Кларк не обърна внимание на въпроса.

— Дали би държала и други копия?

— Не мисля. Рейчъл — сестра й — каза, че не разполагат с паролите за облачните й акаунти.

А ако Ема бе разпечатала копия на хартия, не би ги държала в дома си, където може да ги намери съпругът й. Най-вероятно ги е оставила при Чапъл в морската крепост, а Вилиърс ги е иззел оттам заедно с оборудването.

Очевидно Кларк мислеше в същата насока.

— Да му се не види!

До този миг бях като замаян. От стрелбата по Лънди се чувствах затворен в мехур, следях събитията около мен, без да съм част от тях. Сега мехурът се пръсна.

— Не можете да криете случилото се още дълго — гласът ми потрепери. — Хората трябва да знаят, че Вилиърс е още жив!

Кларк се загледа в бурното море.

— Не е толкова просто.

— Защо? Исусе, какво още трябва да направи? — не ми пукаше колко могъщ е сър Стивън Вилиърс, дори той не би могъл да затиска капака още дълго. — Не става дума само за Ема Дерби, той е убил трима… не, четирима души, за които знаем! Застреля полицай, за бога!

— Смяташ, че имам нужда от напомняне, така ли? — тросна ми се Кларк. Повишените ни гласове вече привличаха вниманието на криминолозите от горната площадка. — Познавах Боб Лънди от петнайсет години! Ходих на кръщенето на внучката му, не си мисли и за минута, че няма да обърна ада и рая, за да заловя копелето, което го застреля! Но не е бил Лео Вилиърс.

Втренчих се в главната инспекторка. Внезапно си спомних телефонното обаждане, което Лънди проведе преди влизането ни в кулата, когато каза, че се налага да се прибираме. Схванали сме грешно нещата. Напълно погрешно.

— Откъде знаете? — попитах и гневът ми се отцеди.

Кларк ме погледна, след това се извърна с разочаровано поклащане на глава.

— Понеже от сутринта е в ареста.

Късно същата сутрин една жена бутнала тежкото остъклено крило на вратата и влязла в участъка. Младият дежурен полицай на входа говорел по телефона. Погледнал жената, забелязал — не съвсем професионално, — че е привлекателна и добре облечена, и й дал знак, че няма да се бави. Жената търпеливо изчакала, но обаждането се проточило и полицаят забелязал признаци на нервност. И нетърпение. Посетителката била вкопчила едната си ръка в дългата дръжка на чантата "Хермес", а изящните пръсти на другата потропвали в стакато по дланта.

Накрая младият полицай приключил разговора и се обърнал към нея. Жената била наистина поразителна. На около трийсет и пет, висока като модел, с гъста, почти черна коса и разкошно лице с високи скули. Носела дрехи с хубава кройка, очевидно скъпи и, макар че момчето не било сигурно какъв парфюм надушва, решило, че ароматът му харесва. Облегнало се на плота и се усмихнало възможно най-сладко с въпроса как да бъде полезно.