Саймон Бекетт - Мъртви води

Гласът на жената го изненадал — нисък и меден. И колеблив. Казала му, че иска да говори или с главен инспектор Кларк, или с инспектор Лънди. Само те й вършели работа, така заявила с високомерна нотка. Когато полицаят попитал за допълнителна информация, жената отказала и повторила отново, че ще говори само с Лънди или Кларк. Този път не го отправила като молба и усмивката на младежа угаснала. Той спрял да се навежда към посетителката.

Имало нещо смътно познато в нея, осъзнал полицаят. Прикрил се зад обичайната длъжностна любезност, взел химикалка и попитал жената за името й. Когато тя му го казала, му се сторило, че не е чул добре. Помолил я да повтори и този път нямало грешка. Младият полицай я зяпнал с отворена уста.

След това грабнал телефона.

Лънди не бил там. Бил на път за Бакуотърс, за да се срещне с мен, и щеше да отнеме известно време, докато съобщението го намери. Но за късмет Кларк вече била в управлението и се подготвяла за, както се очертавало, неприятно събрание за обсъждане на бюджета. Разсеяна и вече в лошо настроение, отговорила на полицая, който й казал, че я търсят в приемната, в типичния си стил. След това обаче той споменал името на посетителката.

Кларк отменила събранието.

Малко по-късно стигнала до наблюдателната стая и се взряла в монитора, на който се виждала жената, седнала в другата зала. Посетителката се стараела да запази спокойствие, но поведението й я издавало. Трополяла с пръсти, постоянно се въртяла в стола си и притеснено поглеждала към видеокамерата. Междувременно слухът се разнесъл и другите полицаи се тъпчели в наблюдателната стая, за да се убедят с очите си. Не всеки ден потенциален мъртвец влиза в полицейския участък — и определено не в такъв вид. След като се съвзела от шока, Кларк наредила да излязат всички, освен пряко свързаните с разследването. След това си дала още няколко секунди да се вземе в ръце, изпънала рамене и отишла в залата за разпити.

При появата на главната инспекторка тъмнокосата жена предпазливо вдигнала поглед. Били се срещали и преди, макар че Кларк не би познала лицето пред нея. В никакъв случай. Сега вече знаела кой е посетителят, знаела и какво да търси и нямала грам съмнение. При все това трябвало да следва процедурата.

Жената вирнала брадичка, когато Кларк я попитала за името. Пресрещнала погледа на инспекторката със смес от притеснение и високомерие.

— Казвам се Лена Мърчант. Но доскоро ме наричаха Лео Вилиърс.

Взирах се в Кларк, забравил студа и дъжда.

— Сериозно ли?

Глупаво беше да го кажа, но все още бях потресен. Главната инспекторка имаше вид, все едно и на нея й е трудно да приеме истината.

— Съвсем. Вилиърс е транссексуален. Или може би трябва да кажа трансджендър. Именно тази тайна е криел. Все още е преди операция, но вече преминава "преход" — така се нарича, доколкото разбирам. Прекарал е последните няколко седмици в частна клиника в Съсекс. Един вид санаториум за хора с проблеми с половата идентичност, които имат нужда от уединение и пространство. Поне за тези, които могат да си го позволят — допълни инспекторката с близък до обичайния си сарказъм.

Трудно ми беше да приема това разкритие.

— Значи е бил там през цялото време? От изчезването насам?

— Така изглежда. Отрязал е всякакви външни контакти, така че не е имал представа какво става. Бил е там и при изчезването на Ема Дерби, затова не бил в състояние да предостави алиби. Не е могъл да признае къде се е намирал, без да разкрие, че е трансджендър, а тогава не е бил готов за подобна стъпка. Не мисля, че е имал намерение да се разкрива и сега, само дето вчера му попаднал местен вестник и там прочел, че уж сме намерили в естуара собственото му тяло.

Боже! Лънди беше прав, че Вилиърс крие нещо. Само че не това, което си мислеха всички.

— Вярвате ли му? — попитах, дори сега не бях напълно убеден.

Кичури рижа коса се ветрееха непреднамерено покрай бузата й, докато Кларк обмисляше въпроса ми.

— Все пак ще трябва да проверим. Но, да, вярвам. Клиниката подкрепя историята му, той се съгласи да покаже и медицинския си картон. Нищо чудно, че баща му не искаше никой да го вижда. Всичко е вътре, точи се от години. Вилиърс е пратен при психиатър след неуспешен опит за самоубийство и се оказва, че винаги се е чувствал жена, но не е искал да го признае. Дори на себе си, което, предвид възпитанието му, не ме учудва. Не променя факта, че се е държал като боклук, но поне обяснява защо.

Така е. Бях срещал трансджендър пациенти по време на следването и подготовката за общопрактикуващ лекар. Фактът, че някой може да се роди с полова идентичност, която не съвпада с биологичния му пол, отдавна бе известен на медицината, но обществото по-бавно приемаше всеки различен. Макар че отношението към тях се подобряваше, много от тези хора предпочитаха да пазят състоянието си в тайна.