Саймон Бекетт - Мъртви води

Когато проумях казаното от нея, по гърба ми пролази тръпка и тя нямаше нищо общо със студа. От самото начало бях приел, че изчезналата съпруга на Траск е била жертва на Лео Вилиърс. Но ако грешахме за това, върху всичко друго падаше сянка на съмнение. Изчезването на Ема Дерби бе размътило водата, но от всички жертви тъкмо нейният труп подозрително липсваше.

Ами ако сестрата на Рейчъл носеше вина не само за изнудване?

— Какво ще искате от мен? — попитах.

Кларк откъсна поглед от сцената на катера.

— Щом дадеш показания, можеш да се върнеш в Лондон.

— В Лондон ли? — изненадах се. — Все още имам някои неща за довършване в моргата…

— Всичко може да почака. Вече си твърде дълбоко нагазил в цялата история и не мога да си позволя повече усложнения, понеже един от консултантите ми се е забъркал със семейството на жертва. Не и след случилото се.

— Но все още мога да…

— Не те моля, доктор Хънтър — тросна се Кларк с внезапна твърдост. Въздъхна. — Виж, оценявам стореното от теб и знам, че искаш да помогнеш да заловим виновника. Но не можеш. Трябва да ни оставиш да се оправяме сами от тук нататък.

Бях готов за спор. Но след това видях напрежението, изписано на лицето й, спомних си Лънди — и желанието ми за борба угасна.

Кимнах.

Кларк понечи да се отдалечи, но се обърна.

— И още нещо. Ще съм благодарна, ако, докато не разберем какво става, не се срещаш с никого, свързан с това разследване. И имам предвид никого, ясно?

Рижата коса се вееше около лицето й, докато главната инспекторка се взираше в мен в очакване на потвърждение, че съм разбрал правилно. След това се обърна и се отправи към катера.

На смаляващата се дюна под мен чайките лакомо се бореха за последните бели раци.

Докато лодката на Морския корпус ме връщаше на брега, времето съвсем се развали. Поривите на вятъра носеха поройния дъжд на почти хоризонтални пластове и ставаше невъзможно да го различиш от пръските, които бълваха през затъпения нос. Откритият кокпит не предлагаше никакъв заслон и треперех въпреки дъждобрана, който ми дадоха назаем. Беше дебел, но яркожълтият найлон нямаше подплата. Полицаите от корпуса се държаха любезно, но спазваха дистанция — нямах нищо против. И аз не бях в настроение за приказки.

По-големият катер на бреговата охрана беше отвел Кларк и Фриърс по-нататък по брега, където имаше дълбоководно пристанище, оттам щяха да доставят трупа на Лънди в моргата. Лодката се насочваше към стридоловната база, където беше разположен мобилен команден център за спешни случаи. Зад нас на въже подскачаше и се клатушкаше лодката, с която с Рейчъл и Лънди бяхме отишли до морската крепост.

Струваше ми се, че е било преди векове.

Когато стигнахме до кея, натежалото небе вече тласкаше деня към ранен здрач. Качих се по същите стълби, които бях изкатерил и сутринта след изнасянето на трупа от Бароус. Като насън вървях през покрития с локви бетон към полицейската каравана, за да дам официални показания. Неведнъж полицайката, която ги записваше, трябваше да повтаря въпросите, понеже вниманието ми се разсейваше.

— Моля? — попитах, осъзнал, че пак съм се унесъл.

— Питах дали искате да ви прегледа лекар? — на облото лице на младата дама бе изписана професионална загриженост. — Може да страдате от шок.

Вероятно беше права, но не ми трябваше лекар. Човекът, когото исках да видя, бе Рейчъл, но все още не знаех какво да предприема. Тя вероятно вече бе изпратена вкъщи, но не мислех, че появата ми в Крийк Хаус би била добра идея, дори ако Кларк не ме беше предупредила изрично срещу подобни действия.

Без значение какво искаше главната инспекторка обаче, нямаше начин да си тръгна, без поне да говоря с Рейчъл. На излизане от караваната вече вадех телефона си и потърсих убежище под навеса на стридоловната база, докато й позвъня. Когато се включи гласова поща, оставих съобщение да ми звънне и се опитах да измисля как да постъпя.

Отново ме обхвана вцепенението, което бях изпитал и преди. Знаех, че Кларк ще се ядоса, задето съм се опитал да се свържа с Рейчъл, но това вече нямаше значение. Обективно погледнато, бях наясно, че съм отстранен от разследването само временно, че е въпрос на време всичко да се изясни. Засега обаче карах на автопилот и се съсредоточавах само върху непосредствените проблеми.

Които в момента се изчерпваха с въпроса как да стигна до къщата за гости, където бях оставил колата си. Полицаите не ми предложиха да ме закарат и нямах намерение да ги моля в такъв момент. Прекарах няколко минути със стичащ се по жълтия дъждобран дъжд и се взирах глупаво в неравната повърхност на естуара, преди да осъзная, че отговорът е право пред носа ми.