Саймон Бекетт - Мъртви води

Макар да знаех, че в тази част от страната често стават наводнения и да бях видял следите от високите приливи по дърветата и сградите, доскоро не осъзнавах колко бързо настъпва водата. Времето дори не беше особено лошо — в сравнение с атлантическата буря, в която бях попаднал веднъж на Външните Хебриди, това беше просто скромен порой. Но Хебридските острови бяха крепости от скала и камък. Тук равната земя бе подложена на капризите на приливите, уязвима и лесна за заливане.

Като сега. Почти не разпознавах пейзажа около мен, докато насочвах лодката нагоре по течението. Пясъчните възвишения представляваха миниатюрни острови, а от набразденото лице на водата стърчаха тръстики и високостеблени треви. Освен това се смрачаваше и тъмните дъждовни облаци поглъщаха и малкото останала дневна светлина.

Но не ми оставаше кой знае колко път. Все още не бях измислил как да постъпя, когато се прибера в къщата за гости, и като по даден знак телефонът ми звънна. Намалих газта и оставих течението да ме носи, докато ровех в джоба си.

Беше Рейчъл. Сигналът беше лош и гласът й прекъсваше.

— Получих съобщението ти.

— Исках да видя как си. Вкъщи ли се прибра?

— Да. Хванах такси, след като дадох показания. Къде си, едва те чувам?

Обърнах се с гръб към вятъра и се опитах да прикрия телефона от дъжда.

— По потока. Връщам лодката в къщата за гости.

— Навън си в това време?

— Почти пристигнах… — прекъснах, докато избегна голям храсталак, явно изкоренен от брега и вихрено понесен от наводнението. — Какво искаш да направя с лодката?

— Няма значение, просто я остави там… — Рейчъл ми се стори разстроена. — Чу ли?

За момент се обърках и реших, че говори за Лънди, после осъзнах, че няма предвид стрелбата. Ставаше дума за нещо друго.

— Какво да чуя?

Гласът й заглъхна, след това се върна достатъчно силен.

— … полицията отведе Андрю за разпит.

О, Исусе, помислих си! Кларк не губеше време.

— Мислех, че е на среща с клиент. Той не може ли да потвърди къде е бил?

— Клиентът отменил часа в последната минута, така че Андрю все пак отишъл до Ексетър. Но не се е срещал с никого и не може да го докаже. Полицията го е прибрала право пред Джейми и Фей, за бога! Знаеше ли?

— Не, разбира се, че не — казах и върнах лодката в средата на течението.

— Както не знаеше и за Марк Чапъл, така ли?

Взирах се в мръсната вода, събрана в краката ми, твърде уморен да отговоря. Но Рейчъл побърза да продължи.

— Съжалявам, не трябваше да го казвам. Аз просто… вече не знам какво става. Все си мисля за… случилото се днес. А сега и това. Сякаш няма край.

От качулката ми капеше дъжд, който се стичаше на студени поточета по ръкава, докато се опитвах и не успявах да измисля какво да кажа.

— Да дойда ли?

— Не, по-добре недей. Фей е в криза, а Джейми е направо побеснял. За малко да откачи, когато полицията отведе Андрю.

— Значи утре. Ще ти се обадя.

На Кларк нямаше да й хареса, но ако не участвах в разследването, не й влизаше в работата. Последва пауза. Помислих, че сигналът е прекъснал, но накрая Рейчъл попита:

— Какво ще правиш тази вечер?

Не бях планирал толкова напред. Не можех да се заставя да се върна в Лондон, но и вече не разполагах с ключове от къщата за гости. Дори да имах, не бях сигурен, че апартаментът ще остане сух, ако потокът продължи да качва нивото си. На места вече беше залял бреговете и започваше да се слива с каналите и овразите наоколо. Погледнах потопената местност, пълните мащаби на наводнението бяха прикрити от дъжда и сгъстяващия се здрач.

— Ще намеря къде да преспя.

— Добре, но пътищата около Бакуотърс няма да са проходими, ако бурята продължи. Пази се!

Обещах да се пазя и приключих разговора. Избърсах телефона от дъжда и го прибрах в дъждобрана. Поне Рейчъл, Фей и Джейми щяха да са на сигурно място в Крийк Хаус. Точно за такива условия я бе проектирал Траск и бетонните й колони щяха да я държат далеч над всякакви наводнения.

Аз самият също трябваше да се добера до по-високо място. Отново дадох газ в желанието си да се махна от потока и Бакуотърс колкото се може по-скоро. Но не смеех да се движа прекалено бързо, за да не заседна някъде. Потокът преливаше и ставаше все по-трудно да се различи къде са бреговете. Дърветата и плетовете сякаш растяха от самата повърхност на разширяващо се езеро, а от едната страна видях водата да се лее през нисък участък от пътя почти толкова бързо, колкото напредваше и лодката. Щеше да е въпрос на късмет да се измъкна с колата навреме и почувствах облекчение, когато най-сетне забелязах познатата сграда на къщата за гости.