Саймон Бекетт - Мъртви води

— Аха, късметлия съм си.

Портър погледна покрай мен към стълбите, които водеха надолу към кея, все едно проверяваше дали не идва още някой. Почти по навик размърда свитите си юмруци, като напъха по-плътно пръсти в ръкавиците.

— Е, къде са?

— Къде да е кое?

— Виж, имах гаден ден и наистина не съм в настроение. Просто ми кажи къде са.

Почувствах се като участник в сюрреалистичен кошмар.

— Нямам представа за какво говориш.

На лицето на шофьора вече липсваше усмивка.

— Не ме мотай. Къде са парите?

— Какви пари? Нямам…

— Виж, тъпо копеле такова, давам ти последна възможност — изплю се Портър. — Петстотинте хилки на Вилиърс бяха скрити в бюфета в къщата на Холоуей. Къде са?

Казаното от него просто не се връзваше. Петстотин хиляди бе сумата, поискана от Ема Дерби и Марк Чапъл в замяна на снимките. Но според Кларк Лео Вилиърс не бе платил на изнудвачите.

За това ще се тревожиш после.

— Къщата изгоря…

— Знам, че изгоря, но парите вече бяха изчезнали! Някой ги е взел, а Холоуей не би имал полза от тях, дори ако знаеше какво представляват. Освен полицията вътре сте влизали единствено ти и сестрата на Дерби. Така че пак ще те попитам. Къде са шибаните пари?

— Полицията претърси къщата, те…

— Полицията влезе там след мен — уточни шофьорът с театрално търпение. — Ако бяха открили парите, старецът щеше да чуе, аз също. Пробвай пак.

Вече бях минал през шока и започвах да сглобявам подробностите. Под "стареца" явно имаше предвид сър Стивън. Не знаех откъде са дошли парите, но Портър очевидно ги беше крил в къщата на Едгар. И макар да нямах представа кой ги е взел, знаех какво е открил в къщата вместо парите.

— Струваше ли си да убиваш Стейси Кокър заради тях?

Ако имах някакви съмнения, реакцията му ги опроверга. По лицето му пробяга изражение, което напомняше срам, но то изчезна почти веднага.

— Зададох ти въпрос.

— Тя всъщност видя ли те, или просто я удуши за всеки случай?

— Последен шанс. Ще ми кажеш ли?

Нямаше следа от угризения. Понечих да повторя, че нямам представа — че не знам нищо за никакви пари. Но дори да ми повярваше, Портър не би ми позволил да разкажа никому. Бях видял с очите си какво е причинил на Марк Чапъл, който е тренирал бойни изкуства и е бил далеч по-млад и по-силен от мен. Не си правех илюзии, че имам какъвто и да е шанс срещу този човек. Това оставяше само една възможност.

Портър сви рамене и тръгна напред.

— Добре, щом така искаш.

— В багажника са.

Той спря и внимателно проследи как ровя в джобовете си за ключовете на колата. Извадих ги и ги вдигнах да му ги покажа.

— Ето!

Хвърлих му ги твърде силно с надеждата, че няма да ги хване. Но той замахна и ги грабна във въздуха. Зяпна ме.

— Всичко е там — допълних.

— Дано да е така!

Усетих тръпките на адреналина, докато Потър се насочваше към колата ми. Не откъсваше очи от мен, докато люлееше ключодържателя на пръста си. Заставих се да отвърна на погледа му, докато ключалките щракваха. Все още загледан към мен, Портър посегна към багажника. Стоях неподвижен, докато не го отвори. Той вдигна капака и надзърна вътре.

Обърнах се и хукнах.

Чух как започна да ругае и се затичва след мен, докато прескачах стъпалата към кея. Лодката ми се струваше най-добрата възможност, но щом видях къде е, незабавно осъзнах грешката си. Бях заложил на това да си дам достатъчно време да скоча и да освободя въжето, преди Портър да ме докопа. Макар че нямаше да имам време да запаля двигателя, бързото течение щеше да отнесе лодката веднага щом я отвържа. Но бях забравил за аванса, който оставих на въжето заради надигащия се прилив. Приливът бе отнесъл лодката до самия му край и сега, блъскана от прииждащите вълни, тя се въртеше като вързано животно на поне два метра от края на кея.

Не бих могъл да я издърпам навреме.

Стъпките на Портър отекваха над мен, докато скачах на малката платформа. Вълните почти я достигаха и кеят едва се виждаше под тях. Бях в капан. Не ми оставаше друг избор, освен да рискувам и да се хвърля в буйния поток. Но точно когато се канех да изтичам по последните няколко стъпала и да се хвърля във водата, нещо хлопна от едната ми страна. Развързан, капакът на люка в стената плющеше на вятъра и предлагаше изглед към тъмната вътрешност на хангара. Стъпките на Потър изтрополиха по металните стъпала зад мен и аз хлътнах вътре.

Цопнах в тъмната и студена вода. Поех си въздух, стиснах капака на люка и се опитах да го затворя. Капакът се огъна, когато Потър се хвърли отгоре му и успя да промуши ръка през малката дупка. Водата плискаше в лицето му, докато се мъчех да го задържа навън, а наводненият кей скърцаше и пукаше под мен. Нещо ме побутна по крака и на ивицата светлина от отвора открих, че е счупеното весло, с което бях тръгнал из Бакуотърс. Облегнах тежестта си на дървения капак, грабнах веслото от водата и забих назъбения му край в облечената в ръкавица длан на Портър. Блъсках по нея, докато той не издърпа ръката си с ръмжене.