Саймон Бекетт - Мъртви води

Пристанът вече бе потопен. Виждаше се само горната половина от дървената порта към дока на хангара и вълните вече покриваха първите стълби почти до малката платформа до люка. Но тук брегът беше малко по-висок и потокът не беше стигнал до самата къща за гости. И слава богу, понеже колата ми беше паркирана отзад. С облекчение открих, че все още е непокътната от прииждащата вода. До нея беше паркирана и друга кола.

Дори на слабата светлина разпознах елегантния черен силует на даймлера на сър Стивън Вилиърс.

Изгасих двигателя и оставих силното течение да ме изтласка през последните няколко метра. Въпреки това ударих пристана силно и корпусът издрънча в него така, че зъбите ми изтракаха. Преметнах въжето през една от подпорите, преди лодката да бъде отнесена, и преди да сляза, се уверих, че оставям достатъчно аванс, за да компенсира покачващото се ниво.

Водата покриваше кея и стигаше почти до коленете ми. Внимавах къде стъпвам и заджапах към хангара, който сякаш се беше смалил почти наполовина заради вълните, които се блъскаха в каменните стени. Докато се изкачвах по стъпалата, видях, че дървеният капак на малкия люк се е отворил и се блъска в стената отвътре. Въжето, което го придържаше, сега се вееше свободно. Не си направих труда да спирам, вятърът пак щеше да го отвори. Бързах да стигна на сухо, а и исках да разбера какво прави сър Стивън тук.

Водата се стичаше от краката ми, докато прескачах стъпалата, като се питах какъв ли важен проблем е довел бащата на Лео Вилиърс до хангара в тази стихия. Когато стигнах до края на стълбите, видях как шофьорът му Портър се отдалечава от къщата за гости към голямата черна кола. Носеше дебел шлифер, но беше без шапка, очевидно времето не му пречеше. Вятърът и дъждът сигурно бяха заглушили приближаването ми, понеже той не ме забеляза, докато не го заговорих.

— Мен ли търсиш?

Потър рязко се обърна. Втренчи се в мен, после се усмихна автоматично.

— Ти пък откъде изникна? Изплаши ме до смърт.

Той захвърли цигарата, която криеше в шепата си. Тя изсъска по мокрия чакъл, когато шофьорът ми посочи даймлера.

— Сър Стивън би искал да поговорите.

Нямах представа какво би могъл да иска бащата на Лео Вилиърс, нямах и желание да говоря с него, но едва ли бих могъл да откажа. С надеждата разговорът да е кратък, тръгнах към даймлера, докато Портър отваряше задната врата.

— Той е тук, сър Стивън.

Стоеше любезно до черната кола, изнесъл напред облечената си в ръкавица ръка. Ботушите ми жвакаха при всяка крачка и болезнено осъзнавах колко съм мокър и опърпан. Но притеснението, което ме обзе, нямаше нищо общо с това. Забавих крачка, питайки се откъде сър Стивън би могъл да знае, че съм в къщата за гости? И защо не се е обадил по телефона, ако е искал да говори с мен? Стрелнах с поглед захвърлената от Портър цигара.

Спрях.

Шофьорът търпеливо стоеше до отворената врата на колата, а водата се стичаше по голата му глава. Белязаното му от шарка лице беше покрито с тъмни петна, като порязвания при бръснене. Погледът ми се плъзна по черните кожени ръкавици, по официалните черни обувки, сега кални и мръсни. Бяха градски обувки, от тези с гладки подметки.

Като отпечатъците в кръвта на Лънди, които бях видял в крепостта.

— Доктор Хънтър — подкани ме Портър, все още застанал пред отворената врата.

Успях да заговоря:

— Мислех, че на сър Стивън не му допада да пушиш.

Любезната усмивка насреща не трепна.

— Сигурен съм, че ще ми се скара. А сега, ако нямаш нищо против…

Не виждах какво има на задната седалка. Вратата зееше отворена срещу мен и прошарените от дъжда тъмни прозорци закриваха всичко в колата. Погледнах към къщата за гости.

Вратата зееше, рамката бе изкъртена при ключалката.

Дъждът продължаваше да се лее, а двамата с Портър се гледахме през паркинга. Той бутна вратата на колата.

— Струваше си да опитам.

Сърцето ми препускаше. Нямах представа защо е тук, но знаех какво означава. И докато умората ме напускаше, осъзнах, че няма да ме остави да си тръгна, щом съм го видял. Както не бе оставил Стейси Кокър.

И Лънди.

Портър изсумтя, когато ме видя да поглеждам към колата си.

— Аха, давай. Просто ще те почакам тук да я отключиш!

Отказах се от идеята, нямаше начин да мина покрай него.

Кимнах към малките пръски кръв по нашарените му от белези бузи и се постарах да си придам небрежен тон като него.

— Не е добър ход да стреляш по стоманена врата. Късмет си извадил, че не си си изгубил окото.