Саймон Бекетт - Мъртви води

— Виж, нещата излязоха извън контрол. Ако се предам, ще кажеш ли добра дума за мен?

Това беше последното, което очаквах. Гласът му звучеше наблизо — явно отново бе точно зад люка. Поколебах се, разтреперан в студената вода. Не му вярвах, но и не разбирах какво е намислил.

— Добре — съгласих се. — Но ще трябва да…

Едва се задържах на крака, когато люкът се огъна под нов удар. Водата се разплиска, когато се изправих и го подпрях. Чувах тежкото дишане на Портър отвън. Почти ме бе хванал, но сега опитът му се бе провалил и нямаше опора, за да си проправи път навътре. Люкът подскочи под последния удар, преди да се откаже.

— Стига де, това е шибана глупост! — изръмжа раздразнено. — Просто ми кажи къде са парите и ще те пусна.

— Не знам нищо за никакви пари! — изкрещях и заклиних счупеното парче от веслото между дъските на площадката и капака на люка. Нямаше да го задържи дълго, но можеше да ми даде няколко секунди, ако Портър пак се опита да ме изненада. — И все пак от кого ги открадна? Или и ти си изнудвал Лео Вилиърс?

— Не съм шибан крадец! А ако исках да го изнудвам, щях да съм го направил преди години! — звучеше искрено обиден. — Опитах се да ги отърва, както винаги! Онази кучка Дерби и приятелят й имаха снимки на Лео по готини парцалки и поискаха половин милион, за да не ги разпространят. Половин милион! Малкият дрисльо Лео си плю на петите, когато разбра, така че те отидоха при стареца. Казах му да не плаща, но, о, не! Не може всички да научат, че синът му обича да си играе на Барби, нали?

Горчивината се върна. Чувах, че Потър се отдалечава от люка. Сега пък какво? Нервно погледнах портата, която преграждаше изхода към потока. Плискащите се вълни вече стигаха над средата на дървената врата.

Погледнах греблото, надявайки се, че ще издържи.

— И какво стана? Уби ги и взе парите? Хайде де, какво правиш там?

— Нямах никакво намерение да позволя на някакви аматьорчета да се намесват, не и след всичко, което направих за Вилиърс.

Чувах го как крачи отвън, опитвайки се да не вдига шум, докато газеше из водата.

— Всеки идиот можеше да се сети, че снимките са направени от морската крепост. Искаха парите при стридоловната база, затова, след като оставих чантата, се върнах в Уилитс Пойнт да наблюдавам. Чаках, докато не видях някаква лодка да отива към кулите, а после взех лодката на Лео и тръгнах натам. Мислех да взема парите и може би да ги посплаша малко, но толкова.

Очевидно продължаваше да се движи, но гласът му звучеше някак приглушено. Беше трудно да определя къде е.

— И? Какво се обърка?

Боже, какъв студ! Обгърнах се с ръце и се напрегнах да доловя движенията на Потър.

— Шибаният негодник! — В гласа на Портър прозвуча отвращение. — Започна да ми се дуе, да се прави на голям мъжага! Да разправя дивотии как не трябвало да се закачам с него, понеже имал черен колан. Все едно сме на проклетото доджо… Така че го ударих.

— С ръба на дланта, а? — попитах, а зъбите ми затракаха.

Последва пауза.

— Точно така. Смятах, че накривеният нос може да го вкара в правия път, да му развали хубавото личице. Нямах намерение да го убивам, но скапанякът си го изпроси.

— И Ема Дерби ли си го изпроси?

Не последва отговор. Напрегнах се, отчаян да доловя някакъв знак какво се кани да направи. Водата вече плискаше до гърдите ми и изсмукваше и малкото ми останала топлина. Не знаех колко още ще мога да остана тук.

— Какво направи с тялото й? — попитах, като се постарах гласът ми да не трепери. — И нея ли закара в Бакуотърс, след като я хвърли от кулата?

— Наполовина си прав…

Звучеше разсеяно. Нямах представа какво значи отговорът му, но ми беше прекалено студено, за да го мисля.

— А сър Стивън? Той знае ли?

Последва тишина. Разбира се, че не е знаел, помислих си унило. Портър нямаше да може да задържи парите, ако работодателят му знаеше какво е направил. Студът ме забавяше и ми пречеше да мисля ясно. Но трябваше да го накарам пак да заговори, за да знам къде е.

Започнах да обмислям нов въпрос, когато нещо изведнъж закри слабата светлина, която се процеждаше през дървените процепи. Обърнах се и видях пред тях да преминава сянка. Веригата на катинара изтрака, когато Портър започна да я дърпа. Изоставих люка, докато портата се тресеше и бясно се спуснах натам, но в паниката си бях забравил, че съм на по-високата площадка. Бях направил едва няколко крачки, когато кракът ми се плъзна от ръба и паднах в дълбокото.

Това ме спаси. Докато се качвах, вратата изведнъж замря. Сянката зад нея изчезна и Портър зацапа обратно към площадката. Вече не се опитваше да пази тишина, докато бързаше към люка, от който ме бе подмамил да се отдалеча. Ако бях стигнал до портата, нямаше да успея да се върна навреме, бях на косъм дори сега. Тежкият найлонов дъждобран бе като котва, под достигащата до гърдите ми вода. Сякаш се опитвах да тичам в кошмар на забавен каданс. Чувах как Портър джапа покрай стената, докато бързаше да стигне преди мен.