Саймон Бекетт - Мъртви води

Отново се хванах за кануто и се опитах да принудя размекнатия си мозък да мисли. Мракът в хангара се сгъстяваше. Здрачът навън прерастваше в нощ и скоро щеше да стане твърде тъмно, за да виждам. Стиснал кануто, изплувах до портата. Знаех, че няма особена вероятност да я отворя, след като Портър не беше успял, но трябваше да опитам. Катинарът и веригата се намираха отвън. Пуснах кануто, заритах с крака и пъхнах длани през тесните процепи на вратата. Дъските ожулиха кокалчетата ми, докато със замръзнали пръсти опипвах за катинара. Беше покрит с ръжда и неотварян от години. Задърпах го с всички сили, а после заудрях самата врата, за да проверя дали има шанс да счупя просмуканите с вода греди.

Но те бяха прекалено здрави, а аз нямах повече време за губене. Отказах се и отново хванах кануто. Не можех да мина нито през портата, нито през люка. Оставаше ми една последна възможност.

При това Портър не би могъл да знае за нея.

Светлината не стигаше, за да видя тавана, но очевидно се намираше извън обхвата ми. Треперещ от студ, разрових плаващия около мен боклук, докато не открих счупеното весло. Дръжката му беше цепната от опита на Портър да мине през люка, но все още беше достатъчно дълго за целта ми. Доплувах до средата на помещението и се закрепих с една ръка за кануто, а с другата протегнах греблото към сенките. Разчитах единствено на допира, като влачех върха напред-назад по неодяланите греди. Чу се тупване, когато ръбът задра в нещо.

Резето на капака към апартамента отгоре!

Бях го ругал, когато си удрях пръста на халката под килима, но сега той беше единствената ми надежда за измъкване. Молейки се да не е с катинар или закован, опитах да избутам резето с веслото, но бързо се отказах. Беше прекалено тромав инструмент. Ако възнамерявах да отворя капака, налагаше се да го направя с ръка. Опитах да изскоча нагоре, но не можах да се добера до тавана. Оставаше ми кануто. В корпуса зееше назъбена дупка, по-голяма от юмрука ми, която щеше да го потопи, ако го обърна в нормално положение, така че вместо това се изкатерих на преобърнатия му корпус. И така не се получи — щом отпуснах тежестта си, водата бликна през дупката и кануто потъна под мен. Слязох и го оставих да се издигне отново. Огледах се наоколо, но дори ако между плаващите боклуци имаше нещо полезно, отвън беше станало твърде тъмно, за да го видя. Хайде де, все нещо трябва да има? Бях запазил обемистия дъждобран заради минималната изолация, която предоставяше. По-важното в случая бе, че дебелият найлон е водоустойчив.

Ритах с крака, за да държа главата си над повърхността и смъкнах дрехата. С вледенени ръце я свих на топка и я натиках в дупката в корпуса на кануто. Тапата беше примитивна, но не разполагах с нищо друго. С надежда да издържи достатъчно дълго, пак се изтеглих върху преобърнатото кану. То се изплъзна изпод мен. Изплюх солена вода и опитах отново. Пак се плъзна, но този път успях да се удържа върху него и го яхнах като кон.

Сега таванът се оказа на няколко пръста над главата ми. Но кануто вече започваше да потъва. Завъртях се тромаво и сляпо заопипвах долната страна на капака, докато не намерих ръждивото резе. Стиснах го с обезкървените си пръсти и се помъчих да го дръпна. Беше здраво заклещено. Кануто потъваше все по-бързо и аз задърпах резето с всички сили, без да обръщам внимание на острите метални ръбове.

Без предупреждение то се изстреля назад и посипа лицето ми с парченца ръжда. Нямах време за облекчение. Вдигнах ръце към капака и бутнах. Кануто се залюля, но капакът не помръдна. Повторих опита. Този път усетих леко изместване.

Пак натиснах. Капакът се вдигна малко повече и ми позволи да пъхна ръка.

Но кануто се местеше под мен. Надигнах се и вмъкнах и другата си ръка. После, ритайки с крака, успях да провра и главата и раменете си. На гърба ми се стовари тежест. Подадох се изпод дебелия килим, който притискаше капака към гърба ми, и използвах и последната си капка сила, за да се изтегля нагоре в апартамента. Задъхан се проснах по лице върху дюшемето. Точици светлина се въртяха в мрака, докато вдишвах прясната миризма на боя. Исках единствено да лежа, но се насилих да стана.

Изпълзях изпод килима и тромаво се изправих на крака. Апартаментът тънеше в мрак. Олюлявайки се като едва проходило бебе, заопипвах за ключа на лампата, докато треперех от студ и ръсех вода навсякъде. Всичките ми инстинкти крещяха да тръгна след Портър, но в това състояние нямаше да съм полезен на никого. Дори все още да не бях жертва на хипотермия, скоро щях да стана. Нуждаех се от топлина и калории, и то бързо.