Саймон Бекетт - Мъртви води

Все още имаше шанс.

Стисках здраво лоста за газта, все едно така можех да увелича скоростта на двигателя. Лодката вече се носеше възможно най-бързо, но дори с помощта на течението движението й ми се струваше влудяващо мудно. Цяла вечност не различавах нищо друго освен наводнената равнина и мрак. След това през завеса от размахани клони зърнах светините от дома на Траск.

Стисках зъби, сякаш исках да накарам лодката да се движи по-бързо, но тя продължаваше напред с все същата спокойна скорост. Светлините постепенно растяха и се превърнаха в дълга лента големи прозорци с по-малък жълт квадрат от една от спалните под тях. Постепенно започнах да различавам вътре силуети и цветове. Движение. Взирах се отчаяно да различа подробности. Потокът ме понесе по поредния завой и горичката пред паркинга се изпречи между мен и къщата, а грейналите прозорци се изгубиха за цяла агонизираща минута. После постепенно се появиха отново.

Вълните ближеха бетонните подпори, но Крийк Хаус се издигаше величествено над стихията. Прозорците на горния етаж показваха ясно осветената стая от другата страна. Виждах Рейчъл и Фей на дивана, момиченцето — умиротворено сгушено в леля си, която четеше книга. В по-малкия прозорец забелязах как Джейми се взира мрачно в компютърен екран на бюрото си.

В безопасност.

Благодаря ти, Боже! Отпуснах се на седалката, изведнъж покосен от силата на облекчението. Очертани в мрака, прозорците показваха ярко осветената вътрешност на къщата като на ням филм. С приближаването си различих устата на Рейчъл да се движи беззвучно — четеше на Фей. На долния етаж, под примигващата светлина на компютъра, Джейми седеше със скрито в дланите си лице.

Никой от тях дори не поглеждаше навън. Двойният стъклопакет щеше да приглуши шума от приближаването на лодката, а аз добре знаех колко непрогледно става стъклото през нощта. Щом лампите се включеха, френските прозорци се превръщаха в огромно огледало и дори някой от къщата да бе погледнал навън, щеше да види само собственото си отражение.

Но това нямаше значение, важното бе, че пристигнах навреме. Насочих лодката към понтонния кей, докато обмислях как да подходя. Не исках да губя време с продължителни обяснения, тъй като Портър все още беше някъде отвън. Най-важното беше да ги изведа от къщата колкото се може по-бързо. Всичко останало можеше да почака, докато ги кача на сигурно в лодката и се махнем оттук.

Вече бях почти до кея, когато Рейчъл вдигна глава от книгата. Погледна през рамо към стълбите и в същото време на долния етаж Джейми се извърна към вратата на стаята си. Внезапно изстинах, осъзнавайки какво се случва.

На вратата имаше някой!

Рейчъл каза нещо на Фей и остави книгата. Понечи да се надигне, но в стаята под тях Джейми се изправи и извика нещо. След това излезе.

Да отвори вратата.

— Не!

Лодката се разлюля, когато скочих на крака.

— Рейчъл! Рейчъл!

Бясно размахвах ръце. Но тя не можеше да ме види или чуе. Зад тъмното огледало на стъклото бях невидим. Докато лодката минаваше последните метри, можех само да гледам как се заслуша в нещо отдолу. Внезапно и двете с Фей трепнаха. Рейчъл извика нещо и скочи на крака. Изтича към стълбите, но бе стъпила едва на второто, когато Джейми се показа, като се препъваше.

Зад него беше Портър.

Мокър и покрит с кал, шофьорът изкрещя и посочи към Рейчъл. Объркана, тя поклати глава. Той направи крачка към нея, обвинително размахвайки пръст.

Джейми се изправи и се хвърли към него, а после залитна назад, когато Портър заби дланта си в лицето му. Прозорецът заглуши писъка на Фей, докато брат й се премяташе по стълбата.

След това Портър се извърна отново към Рейчъл. Тя застана пред Фей, по лицето й се четеше странна смесица от ужас и решителност.

— ПОРТЪР! — изкрещях. — ОСТАВИ ГИ НА МИРА, ТУК СЪМ, ОТВЪН!

Вятърът отнесе виковете ми. Видях как Рейчъл грабва един фенер и го хвърля по Портър. Затанцуваха налудничави сенки, а той се наведе и фенерът се строши беззвучно в стената. Рейчъл посегна към съседната ваза, но шофьорът я хвана за ръката. Дръпна я и я удари през лицето. Тя падна на едно коляно и видях как Портър я дърпа за косата.

— НЕ! — извиках. И ги изгубих от поглед, докато лодката минаваше под прозореца.

Вече бях стигнал до кея, но не забавих скорост. Перката се заби в тинята и чакъла, но аз натиснах отново газта и изстрелях лодката право по наводнения бряг покрай къщата. Пренесе ме на още няколко безценни метра, преди да застърже в сушата. Още забавяше ход, когато изскочих и заджапах през дълбоката до колене вода. Стисках ножа, който бях взел от къщата за гости, но нямах план, нито идея какво ще правя, когато се втурнах по стълбите. Коридорът тънеше в мрак, вратата беше открехната. Избутах я встрани и се затичах.