Саймон Бекетт - Мъртви води

Рейчъл бе понесла тежко смъртта на инспектора, но мислех, че вече е започнала да се примирява. Определено не даваше признаци, че иска да се върне в Австралия.

— Случило се е нещо, нали? — попитах, докато гледах гладките линии на лицето й и ръцете, които мачкаха салфетката.

Тя си даде секунда, преди да отговори, остави лъжичката и нагласи чашата в чинийката.

— Пийт се обади.

— Пийт? — попитах, макар че се бях досетил.

— Морският биолог, за когото ти разказах. С когото се разделих.

— Онзи с двайсет и две годишната докторантка по бикини.

Веднага съжалих за казаното. Усмивка изкриви ъгълчетата на устата на Рейчъл, но беше по-скоро тъжна, отколкото иронична.

— Аха. Чул за… случилото се. Показали го дори в новините в Австралия. Беше притеснен и искаше да се увери, че съм добре… — тя ме погледна. — Иска да опитаме пак.

Загледах се през витрината на кафенето. Туристите се въртяха отвън и бяха повече, отколкото си струваше да броя. Уличен музикант свиреше на китара. Джазирана версия на What а Wonderful World.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Но бяхме заедно седем години. Не си изкарвахме толкова зле.

Докато той не избяга с друга, помислих си, но този път успях да се сдържа. И без това положението беше достатъчно тежко.

— И?

Рейчъл сви леко рамене.

— Ами, казах му, че ще го обсъдим, когато се прибера.

Стоях напълно неподвижно и имах чувството, че земята се мести под краката ми.

— Със сигурност заминаваш, така ли?

— Налага се. Случиха се толкова много неща, трябва ми известно време да дойда на себе си. А и вече не съм нужна тук.

Така ли? Беше сложила длани на масата. Пресегнах се и похлупих едната с ръка.

— Рейчъл…

— Моля те, недей! Не мога… — тя спря. — И така ми е достатъчно трудно.

На мястото на изтръпналата безчувственост дойде разочарование, което сякаш ме притисна физически.

— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?

Тя се вгледа в мен продължително, като леко милваше дланта ми с палец. След това лекичко ме стисна и прибра ръката си.

— Съжалявам.

Аз също.

Усмихнах се насила и прибрах ръка при чашата си.

— Кога заминаваш?

Част от напрежението на Рейчъл видимо изчезна.

— Веднага щом си оправя делата тук. Андрю намери къща под наем в Челмсфорд, докато положението се изясни. Мястото е чудесно и наблизо има добро училище за Фей. Смята при първа възможност да обяви Крийк Хаус за продажба. Не могат останат там след всичко, което се случи. Няма да им е лесно, но може би новото начало ще помогне.

— Звучи като добра идея.

Като се замисля, имаше нещо нездраво в прекрасната къща на ръба на солените блата. Въпреки модерната й визия и цялото планиране, което Траск бе вложил в дизайна, къщата не бе щастлив дом. Изглеждаше натрапена на пейзажа, а не част от негo, и това се отнасяше и за хората, които живееха там. Траск беше предпазлив човек, но толкова се бе увлякъл да пази семейството си от Бакуотърс, че беше забравил основното правило: трагедията може да дойде и отвътре.

Надявах се, че следващите обитатели на къщата ще имат по-голям късмет.

Уличният музикант приключи песента си под съпровода на ръкопляскания. Слушателите му се разотиваха, а той се наведе преброи монетите в калъфа на китарата.

— Какво ще правиш, когато се прибереш? — попитах.

— Още не знам. Предполагам, че ще проверя дали старото ми място е свободно… — поколеба се. — Ти ще се справиш ли?

Обърнах гръб на витрината. Този път усмивката ми се стори по-естествена, но пък се бях упражнявал достатъчно.

— Разбира се. Ще се справя.

Рейчъл погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам. Просто исках да те видя още веднъж и да обясня. Така и не ти благодарих…

— За какво? — попитах. Не разбирах за какво ми дължи благодарност.

Рейчъл ме погледна многозначително:

— Задето намери Ема.

Сутринта след стрелбата по Портър наводнението се беше оттекло. Остави подире си километри изхвърлена кал и чакъл. Приливната вълна не беше толкова висока в сравнение с другите, заливали източния бряг в миналото, и далеч не бе толкова опустошителна колкото при бурята от 1953 година. Евакуирани бяха стотици къщи, имаше непроходими пътища и пробити или отмити вълноломи. Но всички бяха съгласни, че е можело да е и по-зле. Никой не загина.

Или поне не по вина на наводнението.

Облечен в други дрехи на Траск, взети назаем, и увит в одеяло за втори път в рамките на един ден, минах преглед при парамедиците, които пристигнаха в Крийк Хаус заедно с полицията. Бяха пратени първо при останалите, понеже всички те по една или друга причина имаха нужда от повече внимание от мен. Почти не бях говорил с Рейчъл след стрелбата. Щом се обадих на полицията, изпроводих всички на долния етаж, по-далеч от трупа на убиеца на Лънди. Рейчъл отведе Фей в нейната стая, за да успокои истерията й, а аз останах с Джейми. Целта ми бе да се уверя, че е добре, а не да го спирам да не излезе. Не мислех, че ще се опита да избяга.