Саймон Бекетт - Мъртви води

Бях стигнал до стълбите, когато изтрещя изстрел.

Олюлях се, сякаш съм улучен. Не, помислих си вцепенено. Не! Не! Не! В следващия миг вече тичах по стълбите. Нахлух в стаята на горния етаж.

И застинах.

Димът все още не се беше разсеял. Във въздуха смърдеше на барут и кръв. Рейчъл беше коленичила на пода и прегръщаше Фей. И двете плачеха, но като изключим посинялата буза на Рейчъл, изглеждаха невредими.

Изстрелът бе улучил Портър между лопатките. Беше го запратил в лавиците и сега той лежеше проснат сред разпилените книги. Тръгнах към него, но когато видях размерите на раната в гърба му осъзнах, че няма смисъл.

Погледнах към Джейми, който стоеше наблизо. От носа му течеше кръв, а замаяният му поглед бе красноречив като самопризнание. Макар все още да опираше приклада на пушката в рамото си, не оказа съпротива, когато внимателно му я взех.

Снимката, която Лънди беше изпратил, не стигаше да покаже цялата красота на поръчковото мобри. Прекрасно изделие, дело на майстор. Двете дула бяха вградени в златист орехов приклад, украсен с гравирани сребърни странични панели. На тях с елегантен шрифт бяха изписани два инициала.

Л.В.

Три седмици след наводнението Рейчъл се обади да каже, че трябва да поговорим. Не каза защо, но гласът й издаваше, че нещо не е наред. Звучеше различно. Дистанцирана.

Срещнахме се в кафене в Ковънт Гардън. Лекотата, която винаги бях чувствал с нея, беше изчезнала. Гледах я как пресича залата, беше заменила износения пуловер и джинси с плътно прилепнала рокля, гъстата й черна коса беше прибрана отзад. Изглеждаше прекрасно.

— Връщам се в Австралия — каза тя и се втренчи в кафето си. — Исках да ти го кажа лично, а не по телефона. Сметнах, че поне това ти дължа.

Не бих казал, че новината ме хвана неподготвен. Беше удар, да. Но не и изненада.

Бяхме продължили да се виждаме след завръщането ми в Лондон. Като начало водехме дълги разговори по телефона, последвани от вечеря в Челмсфорд. След това тя дойде в Лондон за уикенда. Мислех, че вероятно ще е странно да сме заедно в толкова различна среда, но всяко нервно притеснение бе забравено, в мига, в който пристигна. Да съм с нея, изглеждаше толкова естествено, сякаш се познавахме от много по-дълго от седмиците, които всъщност бяха изминали.

След мрачния ужас на последните дни в Бакуотърс, уикендът ми се струваше като един от онези магически мигове, с които животът ни благославя понякога — безкраен на вид, но мимолетен. Пролетта бързаше да премине в лято, а яркото слънце сякаш обещаваше ново начало след мрачните зимни месеци. Когато Рейчъл си тръгна, се разбрахме, че скоро пак ще дойде. За по-дълго.

А след това нещо между нас се промени. Беше трудно да определя какво и си казах, че е нормално след всичко, през което бе преминала. Че й се струпа много.

След срещата в Ковънт Гардън вече знаех какво е.

Не усещах нищо, онази странна безчувственост, която предхожда болката от тежко нараняване. Сам си си виновен. Очакваше прекалено много.

Разбърках кафето и си дадох време да обмисля новината.

— Не е ли малко внезапно?

— Всъщност не е. Твърде дълго не бях сигурна къде ми е мястото и трябва да си върна живота. Тук се случиха прекалено много неща. И все си мисля за Боб Лънди. Не мога… — Рейчъл млъкна и очите й се напълниха със сълзи. — да му се не види! Точно това не исках да става!

Тя поклати глава, когато посегнах за кърпичка, и взе хартиената салфетка да попие гневно очите си.

— Не можеш да продължаваш да се самообвиняваш! — казах, макар да бях наясно, че няма да е от полза. Бяхме водили същия разговор и преди, макар и не със същите думи.

— Да, но ако не бях аз, Лънди изобщо нямаше да отиде на онова проклето място. Ако не бях такава твърдоглава крава, щеше да е още жив!

— Случилото се с Лънди не е по твоя вина. Той беше полицай, вършеше си работата.

Сигурен бях, че би го направил отново, ако се налагаше. През седмицата след убийството му бях отишъл да посетя съпругата му в техния дом. Листенцата на цъфтящите череши, които обграждаха улицата, вече бяха нападали и деликатната розова красота се беше превърнала в кафяв тор по каналите. Сандра Лънди се държеше с кротко достойнство, когато попита как е загинал съпругът й. Разказах й, че е спасил живота на двама ни с Рейчъл и че, ако не беше той, щяхме да загинем и ние. Тя прикри очите си за миг, после се усмихна:

— Това е хубаво. Щеше да се радва да го чуе.

Не споменах за обаждането от болницата, което тревожеше Лънди сутринта в деня на убийството му. Възможно беше дори да не е знаела за него, а и надали щеше да има някаква полза да я притеснявам.