Саймон Бекетт - Мъртви води

Не ми звучеше глупаво, но Рейчъл не разполагаше с цялата картина. Тя смяташе, че трупът на Лео Вилиърс е намерен в естуара. Не знаеше, че той очевидно е фалшифицирал собствената си смърт и е възможно дори да е убил Стейси Кокър. Нито че бившият приятел на сестра й, Марк Чапъл, вероятно също е мъртъв, с нацепено лице и труп, захвърлен в потока на километър от тази къща.

Дотук с уверенията пред Лънди, че няма да възникне конфликт на интереси.

Вдигнах поглед и се стреснах, когато зърнах нечие лице да се взира към мен през прозореца. Беше моето собствено, осъзнах секунда по-късно, отражението ми се виждаше редом с това на Рейчъл в черното стъкло.

— Споменавала ли си за това на някого другиго?

— Още не. Андрю го няма цял ден, пък и какъв е смисълът да го безпокоя, ако се окаже, че няма нищо сериозно? За малко да се обадя на Боб Лънди, но исках да се уверя, че не ми се привиждат призраци. Как смяташ?

Не й се привиждаха. Не знаех какво е мястото на рухналата морска крепост в цялата история, но тя беше нова потенциална улика. И ненавиждах, че Рейчъл ми се е доверила, а аз не можех да съм честен с нея на свой ред.

— Смятам, че трябва да кажеш на Лънди.

— Мислиш ли, че ще го приеме на сериозно? — попита тя със съмнение и пак вдигна снимките.

— Според мен трябва да научи за тях — погледнах към снимките, без да ги виждам. Напрежението, което бавно се трупаше в мен след разговора с Лънди, задушаваше всички останали мисли.

Рейчъл ме гледаше.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Просто я попитай.

— Когато сестра ти е изчезнала… Каза ми, че си била тук. В Англия.

Изглеждаше объркана.

— Точно така. За сватбата на една приятелка. Беше в Пул.

— Лънди, изглежда, мисли, че все още си била в Австралия.

Гледах как изражението й се променя. Объркването отстъпи място на нещо друго и по страните й изби руменина.

— Е, не бях. И обясних всичко това на полицията още в самото начало.

— Добре — беше ми трудно да срещна погледа й. — Просто се чудех, защо той не знае.

— Може би защото тогава не ме разпитваше той, а някакъв полицай. Не очаквам Лънди да помни всяка дребна подробност. А може и просто да е сметнал, че не е важно. Той все пак е само инспектор, какво ли разбира?

Изобщо не трябваше да подхващам темата, преди да го обмисля.

— Не исках да…

— Ако искаш, мога да изровя бележките от хотела. Искаш ли да погледнеш и самолетния ми билет? — Не ми даде шанс да отговоря. — Исусе Христе, ама ти сериозно ли? Мислиш, че бих могла да направя нещо на Ема? Или на Лео Вилиърс? Или и на двамата?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо питаш?

Лицето й потъмня. Изглеждаше така, сякаш е на ръба да заплаче, но по-скоро от яд. Безпомощно вдигнах рамене.

— Защото… — Защото трябваше да го направя. Защото и преди са ме лъгали. — Беше грешка.

— Грешка ?

По стълбите се чуха стъпки. Джейми се показа, вероятно привлечен от шума. Погледна ме, преди да се обърне към Рейчъл.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

Той отново ме изгледа, а после се обърна и се върна долу. Лицето ми гореше, когато се изправих.

— По-добре да тръгвам.

— Да, по-добре си върви.

И двамата мълчахме, докато слизахме по стълбите. Лицето й си бе върнало нормалния цвят, с изключение на две червени петна на бузите. Поколебах се, когато Рейчъл отвори вратата.

— Утре се връщам в Лондон.

— О! — в очите й за миг проблесна нещо, после отново станаха непроницаеми. — Андрю ще ти подготви сметката за наема на хангара. Можеш да пуснеш ключа през отвора за пощата, след като заключиш.

Бавно като в транс пристъпих във влажния нощен въздух. Каквото й да кажех, само щеше да влоши нещата, но не исках да си тръгвам просто така. Вятърът все още беше лек, носеше заплахата от дъжд и солен привкус от морето, когато се обърнах.

— Чао — отсече Рейчъл.

Вратата хлопна тежко.

Докато крачех през горичката, си преповтарях разговора, все едно това някак би променило края му.

Идиот, идиот, идиот!

Господи, как можах да изтърся всичко просто така?! Е, поне Лънди вече нямаше защо да се тревожи за конфликт на интереси. Съмнявах се, че Рейчъл ще иска да говори с мен занапред.

Потънал в мисли, за малко да се блъсна в човек, който идваше от другата посока през горичката. Траск спря на пътеката, очевидно толкова изненадан да ме види, колкото и аз него. През рамото му беше преметната оръфана кожена чанта, а под мишница носеше цилиндричен калъф за чертежи. Външното осветление от къщата вдълбаваше бръчките по лицето му дори повече от обикновено.