Саймон Бекетт - Мъртви води

— Пак ли си бил у нас? — попита той предпазливо.

— Дойдох да видя Рейчъл.

— Аха! — Траск намести презрамката на чантата на рамото си. — Ужасна е тази история със Стейси Кокър. Абсолютно ужасна. Не съм вярвал, че Едгар Холоуей е способен на подобно нещо. Как е баща й?

— Не съм го виждал — не исках да бъда рязък, но колкото по-малко казвах, толкова по-добре. — Просто наминах да си взема довиждане. Заминавам утре.

Траск внезапно наостри уши.

— Свърши ли вече?

— Трябва да се прибера в Лондон — обясних мъгляво. — Така или иначе, благодаря за спасяването. Благодаря и за това, че ме пусна в къщата за гости. Все пак трябва да си платя престоя.

Андрю раздразнено махна с ръка:

— Боже, не се безпокой за това. Особено след всичко, което стори за Фей.

— Аз наистина…

— Настоявам. Мислиш ли да се връщаш насам?

Помислих си докъде бяха стигнали нещата с Рейчъл.

— Съмнявам се.

— Е… — май нямаше какво повече да си кажем. Той кимна рязко: — Лек път.

Неловко си стиснахме ръцете и Траск продължи през дърветата към къщата. Аз продължих към колата си. Има хора като Лънди, които просто срещаш и ти се струва, че си ги познавал цял живот. С други се разминаваш, без дори да направиш или да оставиш впечатление.

Но мислите ми бяха прекалено заети с кавгата с Рейчъл, за да се занимавам с Траск. Опитах се да се убедя, че така е най-добре. Тя бе преминала през сериозни изпитания и последните няколко дни се оказаха толкова емоционално натоварени, че собствената ми преценка вероятно не бе съвсем точна. И без това помежду ни не се беше случило нищо. Та ние едва се познавахме.

Но колкото и да си го повтарях, нямаше значение. Вярно, не можех да определя чувствата си към нея, но каквито и да бяха, бяха достатъчно силни, че да се чувствам ужасно, докато карах към бившия хангар за лодки.

Потънал в мрачни размисли, в началото не забелязах сиянието. Един завой на пътя го изведе право пред очите ми — блещукаща светлина в мрака от едната страна. Не беше далеч и дори с мъглявата си ориентация из Бакуотърс можех да позная, че горе-долу тук се намира домът на Едгар. Полицията сигурно още претърсва къщата, казах си.

Само че това не беше яркото сияние на прожекторите. Беше болезнено жълта светлина, която примигваше на фона на черното небе. Пак я загледах с нарастващо притеснение. Полицията не би оставила местопрестъплението неохранявано. Не и докато не бъде претърсено изцяло, а не си представях, че са успели да проучат буйните храсталаци в градината. След това светлината внезапно отскочи нагоре и всичките ми съмнения изчезнаха.

Имаше пожар.

Не бях сигурен, че ще успея да намеря пътя към къщата на Едгар в тъмното. Предната вечер дотам бе карала Рейчъл, а аз бях по-загрижен за уплашения пътник на задната седалка, отколкото да внимавам откъде минаваме.

Но пък нямаше кой знае колко варианта за маршрути, а, и пламъците ми се струваха ефектен маяк. Очертаваха се ясно на фона на нощното небе, озаряваха дърветата около мен с люлеещи се сенки. После завих по неравния черен път, който водеше към къщата на Едгар, и пожарът се озова точно пред мен.

Къщата гореше. Бълваше искри и валмата гъст дим се издигаха в нощното небе. Едно от съседните дървета също се беше запалило, а пукането на разпространяващия се през клоните пожар звучеше като трошене на кости. Парче полицейска лента, все още привързано в единия край, се вееше бясно на горещото течение. Полицейска каравана стоеше в края на пътя и точно зад нея се виждаше паркиран пикап. На треперливата светлина на пожара различих надписа "Кокър. Морска морга и сервиз".

Отзад на фона на пламъците се очертаваха борещи се силуети.

Блъсна ме горещина, когато изскочих от колата и се втурнах към тях. Промуших се покрай пикапа и успях да различа едрите рамене на Кокър, който се бореше с полицайка. Служителката на реда се мъчеше да удържи побеснелия собственик на моргата. Наблизо партньорът й бе застанал на колене с ръце на земята, клатеше замаяно глава, а фуражката му се търкаляше до него.

Когато притичах, Кокър отблъсна полицайката и се надигна. На светлината на пожара лицето му блестеше от сополи и сълзи. Сграбчих го, когато вдигна ръка да удари жената.

— Добре, стига! — извиках.

Кокър се отскубна и замахна с юмрук към главата ми. Ударът не бе съвсем точен, но все пак ме закачи по бузата. Вкопчих се в него и се помъчих да го издърпам настрани от полицайката, но в този момент нещо ме се блъсна изотзад.