Саймон Бекетт - Мъртви води

Тупнах в прахоляка, убеден, че Кокър ме е ударил пак, но се оказа полицаят. Той заби рамо в корема на противника и се вкопчи в него с ръгби хватка. Полицайката също се бе съвзела. Когато механикът удари партньора й, тя отново се хвана за ръката му и я изви зад гърба.

— Мамка ви, махнете се! — изрева той, когато двамата заедно успяха да го свалят на земята. Тупна тежко, но продължи да се бори. Успях да се изправя, но преди да се притека на помощ, полицайката предупредително ме погледна.

— Не мърдай от място! — извика, докато търсеше нещо на колана си. Усука по-здраво ръката на Кокър, а полицаят се вкопчи в размаханите му крака. — Не мърдай! Легни неподвижно, иначе ще те напръскам!

Кокър ругаеше и се бореше с тях, почти успя да се освободи. С мрачно изражение полицайката пръсна право в лицето му спрей от флакон. Разнесе се агонизиращ вик и едрият им противник се загърчи още по-силно.

След това изведнъж борбата спря. Кокър се отпусна и не оказа повече съпротива, докато двамата полицаи извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезници. Сега вече коленичи и с изненада осъзнах, че плаче.

— Той я уби. Той уби моята Стейси!

Широките му рамене се тресяха от силата на риданията. Полицаите отстъпиха встрани задъхани. Наблизо забелязах голяма туба от бензин, катурната настрани с капачка, паднала в калта.

— Добре ли си, Тревър? — попита жената.

— Аха, ама хубавичко ме прасна.

Мъжът изглеждаше на около двайсет. Вече виждах, че са служители от доброволната отбрана, а не полицаи. Сигурно не е изглеждало особено вероятно някой да си даде труда да дойде толкова навътре в пустошта, след като къщата е била вече претърсена…

Пламъците блестяха по кръвта, която се стичаше по брадичката на младия доброволец. Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох.

— Спокойно, чиста е — предупредих. Това ми спечели подозрителен поглед.

— Кой сте вие?

Двамата видимо се отпуснаха, когато обясних. Докато говорех, риданията на Кокър затихнаха, но все още плачеше. Стори ми се смазан, едва ни забелязваше.

— Горкото копеле — процеди доброволецът, когато им обясних за дъщеря му.

— Да бе, горкичкият — съгласи се жената и, масажирайки рамото си, изгледа недоброжелателно арестанта.

Силен трясък накара и трима ни да подскочим — покривът на къщата на Едгар рухна. Във въздуха лумнаха пламъци, придружени от порой искри, и ни обгърна облак горещ въздух. Надявах се, че всички животни са били изведени, преди Кокър да подпали къщата.

— По дяволите! — промърмори полицайката. — Шефовете ще откачат!

Докато отиде до караваната, за да се обади за подкрепление, аз се върнах по коловоза до колата си. От бързане бях оставил фаровете да светят и вратата — отворена. Когато подминах пикапа на Кокър, погледнах отзад в каросерията. На светлината на пожара виждах малък преносим генератор, обграден с намотки от мазно въже и парче от верига. Купчина разнокалибрени инструменти бяха покрити с промазан брезент.

Сред тях бе и голям ъглошлайф.

Лънди побутна с крак парче изгоряла греда, което се търкаляше в мократа трева. Останките от къщата на Едгар бяха почернели и стърчаха без покрив на фона на сивото небе. Като изключим фасадата, от постройката не беше останало много. Горният етаж беше изгорял почти напълно, стърчаха само лишени от прозорци тухлени стени.

Въздухът бе натежал от смрадта на мокра пепел и изгоряло дърво. Високият чинар близо до вратата стоеше изгорял и почернял, половината му клони бяха превърнати на въглен. От къщата още лъхаше горещина, а земята пред нея беше обсипана с опърлени останки. Лънди я погледна и въздъхна.

— Мразя пожарите. Пламъците и пожарникарите не оставят нищо подире си.

Поне в къщата не бе имало човек.

— Много ли беше останало за претърсване?

— В къщата не. Почти бяхме приключили с нея, но чакахме още оборудване, за да започнем градината. Щеше да е добре да остане запазена.

Кокър бе положил доста усилия да разруши дома на Едгар. Бензинът гарантираше, че за пожарникарите няма да е останало много за спасяване, когато смогнат да се доберат дотук. Все пак се бяха постарали, две пожарни блокираха коловоза в края на пътя и поливаха с вода пламъците. След това се захванаха да преровят димящите останки за мебели и клетки, така че пожарът да не се разгори отново.

Лънди не беше стигнал до Едгар предишната вечер. Бях решил, че няма смисъл да му се обаждам. Дори ако близо до горящата къща имаше телефонен сигнал, пак нямаше смисъл да го безпокоя в дома му, и без това щеше да чуе за пожара съвсем скоро. Трябваше да научи за снимката на Марк Чапъл, но и тя не беше толкова спешна и можеше да изчака до сутринта. Така щях да дам шанс на Рейчъл да му разкаже за морската крепост. Предположих, че ще е по-добре да го чуе от нея, вместо от мен.