Саймон Бекетт - Мъртви води

— В Пул — казах.

— Точно така — без да ме поглежда, Лънди извади кърпичка и си избърса носа. — Съжалявам, ако това е объркало нещата по някакъв начин.

Не знаех дали да се чувствам облекчен, или по-голям глупак от всякога.

— Всичко е наред.

Той прибра кърпичката си.

— В моргата ли отиваш сега?

— Да — казах, но внезапно взех друго решение. — Ако нямаш нищо против, ще трябва първо да спра в къщата за гости.

— Забравил ли си нещо?

— Може и така да се каже.

Лънди се подсмихна, докато се обръщаше.

— Така и си помислих.

Смълча се, когато закрачихме по пътеката към мястото, където бяхме оставили колите си. Отключи своята и спря с ръка на дръжката на вратата.

— Може ли да те попитам нещо?

Първата ми мисъл беше, че пак ще става дума за Рейчъл. След това забелязах притеснението в очите му и осъзнах, че темата ще бъде друга.

— Разбира се.

— Обадиха ми се от болницата тази сутрин. Трябваше да се видя с лекаря да обсъдим резултата едва след няколко седмици, но той, хм, иска да ускорят процеса. Имам час за утре… — Лънди си прочисти гърлото. — Ти си бил на обща практика… Просто се питах дали правят такива неща за, така де… добри новини.

Нищо чудно, че ми се струваше потиснат.

— Зависи от лекаря, предполагам. Възможно е и оборудването да е дало грешка и да искат да повторят процедурата. Много причини може да има.

Щеше ми се да му предложа по-успокоителен вариант. Наистина не знаех, но на мястото на Лънди и аз щях да се притеснявам.

— Така си и мислех. Сигурно не е нищо важно… — той кимна и се върна към ролята на уверен полицай. — Добре. Ще се видим там.

Лънди бе казал, че трябва да проведе някакъв разговор, преди да тръгне, затова го оставих пред къщата на Едгар и подкарах към бившия хангар. Отпред не се виждаше никоя от колите на Траск, затова предположих, че Рейчъл още не е пристигнала. Но докато паркирах, я видях да чака пред входната врата. Държеше под мишница същата папка, в която бе сложила снимките снощи. Слязох от колата, бях изненадващо нервен, но се радвах да я видя. Приближих се, без да имам идея какво трябва да кажа. За момент никой от двама ни не продума.

— Добре ли си? — попитах.

Лицето й беше безизразно.

— Мислех, че се връщаш в Лондон.

— Така е, но по-късно. — Хайде де! Говори с нея! — Лънди ми каза, че сте се чули.

Тя ме погледна мълчаливо.

— За снощи… — продължих — Не трябваше да… Не исках да те разстройвам.

— Как според теб трябваше да се почувствам?

— Съжалявам, аз просто… ситуацията е сложна.

— И смяташ, че не го знам?

Рейчъл ме гледаше с объркано, почти ядосано изражение, но поне изглеждаше по-спокойна. Чух да приближава кола и знаех, че имам още само няколко секунди.

— Виж, не мога да си тръгна така. Искам да те видя пак.

Не бях планирал да го изтърся просто така и ако се съди по изражението й, Рейчъл също не го очакваше. Изглеждаше без думи. Но точно когато ми се стори, че ще отговори, колата на Лънди изхрущя по чакъла.

Рейчъл ми хвърли последен притеснен поглед, докато инспекторът се измъкваше от колата. Той сковано размърда рамене и разтри кръста си, загледан в тъмното петно на облак над морето.

— Май скоро ще завали.

— В костите си ли го чувстваш? — попита Рейчъл и ми стана приятно да видя усмивката й.

— Чух го по "Радио 2". Все същата работа… — той кимна към папката. — Това ли са снимките?

— Да — тя също погледна към папката. — Малко ми е странно. Андрю все още не знае нищо по въпроса. Не ми е приятно, че го правя зад гърба му…

— Няма нужда да го разстройваш, ако не е необходимо — разумно посочи Лънди. — Може би да влезем и да ги разгледаме?

И двамата с Рейчъл ме погледнаха и аз усетих, че се изчервявам.

— Ъъъ… пуснах ключа през отвора за пощата на излизане.

Когато сутринта отидох да се видя с Лънди при къщата на Едгар, не мислех, че ще се връщам. Инспекторът ме погледна, но не каза нищо

— Няма проблем, имам резервен ключ — Рейчъл извади тежката халка с ключове на сестра си и подрънча с тях, преди да намери необходимия.

Оставих ги с Лънди да влязат първи. Инспекторът се наведе за ключа, който бях пуснал вътре. Вдигна вежди, когато се обърна към мен.

— Да го дам ли на Рейчъл, или ще се връщаш отново?

Реших, че колкото по-малко кажа, толкова по-добре, и го последвах вътре. Бях разчистил, когато си тръгнах, оставих завивката и чаршафите сгънати на дивана. Кутията, в която Рейчъл донесе десерта, стоеше настрани с няколко парчета кафеникав кейк в нея. Беше прекалено сладък за мен, но реших, че това ще попадне някъде в долния край на списъка с прегрешенията ми. Докато тя оставяше папката на масата, Лънди се насочи към купчината снимки в рамки, облегнати на стената. Мотоциклетът още беше най-отпред.