Саймон Бекетт - Мъртви води

— Сигурна съм, че е на Марк Чапъл — увери го Рейчъл, докато той я оглеждаше. — И се вижда морската крепост на заден фон. Ето, на тези разпечатки е по-ясна!

Когато тя се обърна да отвори папката, Лънди забеляза, че го гледам, и кимна леко като потвърждение, че мотоциклетът отговаря на намерения от него изгорял "Харли". Дойде при масата, на която Рейчъл беше разпръснала по-малките снимки.

— Тези са направени на плажа при вълнолома — тя ги прерови. — Същият мотор е, на същото място, а крепостта определено е тази при естуара. А тук, на тези снимки, е къщата на Вилиърс. Ема сигурно ги е направила от една от кулите. Няма откъде другаде да са били направени.

Лънди ги разгледа с непроницаемо изражение.

— Имаш ли представа защо сестра ти би ги направила?

— Всъщност не. Тя се занимаваше с обзавеждане на къщата, но само с вътрешен дизайн. И дори ако е искала външни снимки, могла е да ги направи от предната морава. Не е било нужно да ходи чак дотам.

Лънди пак прелисти снимките, подравни ги в спретната купчинка и ги върна в папката.

— Може ли да ги взема? Ще ги върна, щом направим копия.

— Предполагам, но те не са мои…

— Не се притеснявай, ще ги пазим добре.

Рейчъл кимна, но въпреки това не изглеждаше доволна.

— Какво да кажа на Андрю?

— Засега нищо. Най-добре първо да проучим нещата. Защо да го караме да си вади прибързани заключения, ако няма причина?

Съществен детайл, понеже би могъл да се окаже и заподозрян в убийство, помислих си аз. Мразех да крия истината от Рейчъл и следващите й думи ме накараха да се чувствам още по-зле.

— Е, значи ще разпитате Марк Чапъл?

Радвах се, че тя попита Лънди, а не мен. Той пъхна папката под мишница.

— Това зависи от инспектор Кларк. Преди да тръгна, дали мога да хвърля набързо едно око долу?

— В хангара за лодки ли? — Рейчъл изненадано сви рамене. — Щом искаш. Защо, какво търсиш?

— О, нищо съществено. Просто бих искал да разгледам, така и така съм тук.

— Провериха го, когато Ема изчезна. Няма нищо освен боклуци.

— Въпреки това искам да погледна.

Виждах, че Рейчъл не е убедена. Изчакахме Лънди да остави снимките в колата си, след това се спусна по дървените стълби, които водеха надолу покрай къщата до потока. В края на пристана бе завързана лодка и когато я видях, си дадох сметка защо отпред не е паркиран някой от лендроувърите. Рейчъл не бе дошла с кола. Беше същата лодка, с която с Траск търсехме дъщеря му и сега здраво опъваше въжето заради течението. Рейчъл спря на дървената площадка до люка. Откачи въженцето, което държеше дървения капак на мястото му.

— Това ли е единственият начин да се влезе? — попита Лънди скептично. Отворът не беше по-голям от метър и двайсет на височина и шейсетина сантиметра ширина и явно нямаше да го преодолее лесно.

— Портата отпред е с катинар — отвърна Рейчъл. — Не разполагам с ключ.

В гласа й вече се долавяше остра нотка. Лънди бутна капака и пантите изскърцаха при завъртането му навътре, а тя се обърна и ме погледна. Изражението й подсказваше, че е наясно, че не й казваме всичко, но след това се чу трополене и ругатня, а инспекторът хлътна през отвора. Гласът му отекна кухо от вътрешността на хангара.

— Ох! Проклетото нещо е по-ниско отвътре.

— Съжалявам, трябваше да предупредя — каза Рейчъл, но явно не го мислеше.

Обърна ми гръб, пъхна глава през отвора и сръчно се промъкна през люка след инспектора. Последвах я, като поспрях във влажното помещение, за да позволя на очите си да привикнат към тъмнината. Мрачната вътрешност лъхаше на мухъл, на влажна пръст и на солена вода — точно като предишния път. Докът бе частично наводнен и по стените танцуваха неравни лъчи светлина, отразени от плискащите се вътре вълни. Дървеното мостче обикаляше по протежение на две от стените, претъпкано със стари мрежи, коркови шамандури и всякакво друго оборудване. Останах до люка с Рейчъл, докато Лънди си проправяше път към затворената порта, прекрачвайки пробитото кану.

— Не бих се отдалечавала на твое място — каза му тя. — Дъските са доста изгнили.

Той спря, повярва й безпрекословно. Очертан от ивиците светлина, които бликаха през дъските на крилата на вратата, Лънди погледна към водата под нас.

— Оттича ли се напълно водата при отлив?

По скования врат и рамене на Рейчъл съдех, че е започнала да се ядосва. Тонът й го потвърди.

— Защо да не се оттича?

Знаех, че Лънди си мисли за потопения труп на Марк Чапъл и се пита дали не е възможно да има нещо скрито и във водата под къщата за гости. Но когато влизах тук за веслото, беше отлив и не видях по тинестото дъно на потока нищо по-зловещо от камъни и мръсни вейки.