Саймон Бекетт - Мъртви води

— Не те чух да пристигаш — каза тя.

— Джейми ми отвори.

По лицето й пробяга сянка.

— Той приема много тежко случилото се със Стейси.

— А ти?

— О, аз съм добре. Така де… — тя сви леко рамене. Носеше избелели джинси и торбест плетен пуловер с навити ръкави. Черната й коса бе прибрана с широка диадема. Изглеждаше толкова истинска и открита, че гърдите ми се свиха. — Все още не съм го осъзнала напълно, честно казано. Ходенето до къщата на Едгар и… всичко, струва ми се някак нереално. Не мога да повярвам, че е направил такова нещо!

Не е. Но не можех да й го кажа.

— Звънях ти днес — подхвърлих.

— Знам, канех се да ти върна обаждането, но… — тя спря и смени темата. — Виж, да ти донеса ли нещо за пиене? Току-що направих кафе, но има бира и вино.

— Само кафе, благодаря.

Притеснението й засилваше моето. Последвах я в кухнята и изчаках мълчаливо да напълни чашата с горещо кафе от кафеварката.

— С мляко, без захар, нали?

— Точно така.

Рейчъл добави мляко и ми подаде чашата. Отпих от горещата течност, а любопитството ми растеше, докато тя отиваше до горната площадка да погледне надолу. Под нас още свиреше музика, но не се виждаше никой. Доволна, тя ме отведе отново зад лавиците. Образуваха ефективна преграда и ни скриваха от онзи, който би се качил по стълбите, но имаше достатъчно процепи между архитектурните учебници и списания, за да виждаме кой се качва.

— Вземи си стол — предложи Рейчъл и се настани на бюрото. Придърпах лакиран дървен стол от трапезарията. — Извинявай за цялата загадъчност, но исках да поговорим на четири очи. Бих дошла в къщата за гости, но Андрю е на посещение при клиент в Ексетър. След всичко случило се, не мисля, че е честно да оставям Джейми да гледа Фей.

— Добре — съгласих се търпеливо.

Рейчъл си пое дълбоко дъх и се загледа в отворения лаптоп. От мястото си виждах екрана под ъгъл. Синьото му сияние придаваше на затвореното пространство уютна, медитативна атмосфера — като в библиотека.

— Казах на полицията за снимката на мотоциклета — обясни Рейчъл. — Сещаш се — че може да е на бившия на Ема и е направена някъде тук.

Не й отговорих, но отново усетих вина.

— Ще проверят, но нямаше как да не се зачудя дали Ема е имала и други снимки на Марк наоколо. Такива, които не е рамкирала. Помниш ли, казах ти, че компютрите ни бяха откраднати при обира? Повечето от снимките на Ема се съхраняваха на тях и нямаме достъп до онлайн архив или облак, понеже Андрю не й знае паролата. Но тя имаше няколко кутии с разпечатки на хартия, така че тази сутрин се заех да ги преровя. И ето какво намерих…

Тя плъзна през бюрото обикновена картонена папка. Отворих я и извадих тънка пачка гланцирани снимки. Най-горната беше на висок мъж с тесни черни джинси и тениска. Беше около трийсет, хубавец и добре сложен, с рошава кестенява коса и прорасла брада. Дори на снимката си личеше самоувереността му, забелязваше се и повече от капка нарцисизъм в не съвсем небрежната му поза с ръце, скръстени така, че да подчертаят бицепсите му, докато се усмихваше срещу фотоапарата.

— Това е Марк Чапъл — представи го Рейчъл. — Снимката е стара, но сестра ми очевидно я е запазила.

Лесно се досетих кой е. Макар че беше трудно да се съди по снимката, стори ми се висок, поне няколко сантиметра над метър и осемдесет. Но брадичката с наболата четина бе решаващият елемент от пъзела. Марк Чапъл имаше волева, много изразена брадичка, леко изкривена под ъгъл спрямо основата и с дълбока фотогенична трапчинка в средата.

Бях видял точно такава — в мандибулата, която принадлежеше на трупа, изваден от потока.

Погледнах следващата снимка. В началото си помислих, че е по-малко копие на снимката с мотоциклета от къщата за гости. Виждаше се същата лъскава машина, паркирана на пясъчната дюна, със същите пресичащи се самолетни следи високо в небето. След това се вгледах по-внимателно и осъзнах, че кадърът не е съвсем идентичен — опашките от изгорели газове бяха по-разпръснати, отколкото ги помнех, а ъгълът на снимане — малко по-различен.

Прелистих следващите няколко снимки. Всяка представляваше малко по-различен вариант на предишната.

— Ема имаше навика да им вика "допълнявки" — обясни Рейчъл. — Затова предпочиташе да снима с цифров фотоапарат. Можеше да направи колкото кадъра си поиска и после да разпечата най-добрите. Ако погледнеш последните два, ще видиш морската крепост много по-ясно.

Права беше — на последните две от групата снимки с мотора, трите оцелели кули на морската крепост ясно се виждаха на заден фон. Стърчаха от вълните като сцена от "Война на световете".