Саймон Бекетт - Мъртви води

— Дейвид, можеш ли да говориш? — стори ми се притеснена и незабавно забравих всичко останало.

— Какво има?

— Нищо… не съм сигурна. Слушай, можеш ли да наминеш? — тя понижи глас, сякаш не искаше да я чуят. — Намерих нещо…

Когато паркирах пред Крийк Хаус, дъждът беше спрял. Светлината в оловносивото небе почти бе угаснала, а бурята от снощи беше затихнала до лек бриз, от който блатните треви шепнеха като бял шум на заден фон. Макар приливът още да не бе настъпил, потокът пред къщата изглеждаше готов да прелее. Морските птици по неравната му повърхност гребяха трескаво срещу приливното течение. Природата изглеждаше неспокойна, сякаш потръпваше от напрежение.

А може би потръпвах аз.

Рейчъл не пожела да сподели повече по телефона и ме остави да тъна в неведение. Въображението ми побърза да запълни празнотата по пътя, като се състезаваше с угризенията от вината, че идвам тук веднага след предупреждението на Лънди. Накрая се стигна до прост избор. Кое бих предпочел — да продължа да съм част от разследването, или да се отзова на молбата за помощ на Рейчъл?

И ето ме тук.

Докато се провирах през капещите клонки на белите брези, си казах, че технически не правя нищо лошо. Трупът от бодливата тел още не беше разпознат и Марк Чапъл би могъл да си живее честито някъде по света. Докато не се докаже обратното, Траск всъщност не беше заподозрян.

Но всички тези доводи звучаха кухо и засилваха гнетящата тревога, която ме бе обзела след онова, което Лънди бе казал за Рейчъл.

Изкачих се по стъпалата и почуках на входната врата. Чувах вътре да свири музика, а после Джейми ми отвори. Огледа ме недоверчиво и сведе очи.

— Татко не е тук. С клиент е.

Очите му бяха зачервени. След всичко случило се, не се бях замислил как ще му се отрази смъртта на Стейси Кокър.

— Няма нищо, дошъл съм при Рейчъл! — казах, облекчен, че Траск е излязъл.

Джейми безмълвно се отмести встрани и ме пусна в коридора. Музиката идваше от една от спалните на приземния етаж — ако се съди по звука, някаква момичешка група. Джейми затвори входната врата и тръгна към стаята, откъдето идваше музиката.

— Фей, намали малко! — Когато не получи отговор, отиде и почука на вратата. — да не си глуха? Казах да намалиш!

Отвътре се чу възмутен, но неразбираем отговор и след това звукът отслабна.

— Да ти се връща — пожела Джейми на затворената врата, след това се обърна към мен. — Рейчъл е горе. Качвай се направо!

— Благодаря… — поколебах се за момент. — Съжалявам за Стейси.

Той се стресна, после се намръщи. Кимна сърдито, понечи да се обърне и се спря.

— Какво ще стане с Едгар?

— Не знам.

— В затвора ли ще отиде?

Поколебах се, но честността беше по-добър избор от увъртането.

— Съмнявам се. Вероятно ще го пратят в психиатрична болница.

Това беше вярно, без значение дали е виновен, или не е. Много време щеше да мине, преди странникът отново да види Бакуотърс, каквото и да се бе случило.

Джейми здраво бе стиснал юмруци. Известно време се мъчеше да продума, видимо на ръба на сълзите.

— Той дали… я е… така де…?

Понечих да кажа, че не мога да споделя нищо, че дори не съм част от това разследване. Но вече бях прекрачил прекалено много граници.

— Не мисля — отвърнах кротко.

Следващите му думи направо се изляха.

— Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз!

— Не можеш да се обвиняваш — възразих, наясно, че е по-лесно за казване, отколкото за постигане. Все едно какво му повтаряхме сега, последният му спомен за Стейси щеше да е как я гледа да заминава, след като са се скарали.

— Така ли? И откъде знаеш? — той изтри сълза от бузата си. — По дяволите! Просто искам да можех да върна…

Нямаше какво да му отговоря, а празните увещания нямаше да имат полза. Проследих как се прибира в стаята си и се качих горе да потърся Рейчъл.

Спрях на горната площадка. Кухненската част и дневната бяха празни. Огромните прозорци от пода до тавана хвърляха тъмно отражение, но единственият в него бях аз.

— Рейчъл?

— Тук съм.

Гласът й се разнесе иззад поставената напречно библиотечка в отсрещния край на дългото помещение. Зад книгите, отделен от останалата част на дневната, се намираше малък работен кабинет. Рейчъл седеше на бюрото със стъклен плот и се занимаваше с някакъв лаптоп. Сиянието от екрана му се отразяваше топло в големия прозорец, който кабинетът делеше с дневната и кухнята. Усмивката й ми се стори колеблива, когато се приближих.