Саймон Бекетт - Мъртви води

Лънди кимна притеснен, че се е наложило да ми разяснява положението. И за двама ни беше облекчение да чуем някой да отваря входната врата.

— Май се прибират… — той се изправи и припряно натика последната бисквита в устата си. Смигна ми. — Не казвай на жена ми!

Тъкмо затваряше опаковката, когато кухненската врата се отвори и в помещението нахлу малка вихрушка.

— Дядо, баба казва, че мога да…

Малкото момиченце млъкна, когато ме видя. Лънди бе грейнал в широка усмивка.

— Ето я и нея! Как е малкото ми пиленце?

Внучката му се усмихна, но не откъсваше поглед от мен, внезапно обзета от срамежливост. Имаше прелестно елфическо личице под разрошени букли коса. Все още ухилен, Лънди я вдигна и лепна целувка на бузата й, преди да я намести на коляното си.

— Кели, това е доктор Хънтър. Работи с дядо. Няма ли да го поздравиш?

Момиченцето сгуши глава в него и ме изгледа изпод дългите си мигли.

— Здравей.

— Обикновено не е толкова кротка — обясни Лънди и я щипна лекичко. Полицаят бе заменен от грижовен дядо. — По-често се налага да раздаваме шлемофони.

— Възползвай се от положението — предложи жена му, която влезе с напръскано от дъжда палто и пазарски торби. Беше привлекателна дама с къса руса коса и излъчване, което показваше, че не търпи глупости. — Боже, какво време! Както грее слънце, така припръсква дъжд. А за утре прогнозират бури. Вие сигурно сте доктор Хънтър?

Тя ми се усмихна и свали мокрото си палто.

— Дейвид — отвърнах и се изправих да й помогна за торбите. Лънди бе сторил същото, все още прегърнал внучката си с масивната си ръка. Съпругата му махна и на двама ни да сядаме.

— Благодаря, ще се справя! Аз съм Сандра. Радвам се да се запознаем.

— Доктор Хънтър намина за чаша чай, след като ме докара от болницата — осведоми я Лънди и се намести на стола.

— Предполагам, че той е изял и шоколадовите бисквити, нали? — Сандра вдигна вежди към опаковката на масата.

Лънди се престори на обиден:

— Е, грубо ми се стори да го спирам…

— Виждате ли с какво трябва да се примирявам? — съпругата му ми се усмихна, макар че не прикри загрижеността, с която заговори отново на съпруга си. — Как мина?

— О, добре.

Тя кимна и разбрах, че темата е приключена, докато не останат насаме.

— Ще останете ли да вечеряте с нас, Дейвид? Ще ни бъде приятно — попита ме Сандра, докато разопаковаше покупките.

— Благодаря, но тъкмо тръгвах… — трябваше да се махна от пътя им, а и имах нужда от време за размисъл. Обърнах се към Лънди. — Благодаря за чая. И за бисквитите.

— Пак заповядай. Но следващия път се постарай да не ги изяждаш всичките! — той се изправи, престорено простена и остави внучката си. — Ако продължаваш да растеш толкова бързо, съвсем скоро няма да мога да те вдигам. Помогни на баба си, докато изпратя доктор Хънтър.

— Той каза, че името му е Дейвид!

— Той е възрастен, така че може да има поне две имена — Лънди излезе с мен в коридора. Все още ми се струваше притеснен от разговора ни. Подрънка с ключовете в джоба си.

— Добре ли си?

— Добре съм — вдигнах рамене. — Не се притеснявай, няма да се стигне до конфликт на интереси.

— Радвам се да го чуя. Е, ще се видим утре!

На път към къщата за гости се чувствах уморен и потиснат. Вече започвах да се чудя дали съм постъпил правилно, като обещах да се върна в Лондон, но останех ли още тук, щях да се озова в непростимо положение. Не можех да кажа на Рейчъл за новото развитие, а да го крия от нея, ми приличаше на лъжа. Но и не можех да тръгна, без да посоча някаква причина! Не се самоласкаех с идеята, че изобщо я е грижа? Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от мъж, когото познава едва от няколко дни.

Но това не бе всичко, което ме измъчваше. Лънди бе казал, че Рейчъл е можело да си остане в Австралия, че не било нужно да идва и да помага на Траск. От нея обаче знаех, че не е била в страната за сватбата на приятелка, когато сестра й изчезнала. Прехвърлях мисълта в главата си и не ми харесваше накъде води.

Лънди не знаеше, че Рейчъл е била тук, когато сестра й е изчезнала.

Знаех, че вероятно не означава нищо, че инспекторът може просто да е забравил. Или пък се е объркал, защото полицията със сигурност я е проверила заедно с останалата част от ceмейството като част от рутинната процедура.

Не може да са пропуснали, нали?

Трепнах, когато телефонът ми иззвъня и ме изтръгна от мислите. Стомахът ми се сви, когато видях на дисплея името на Рейчъл.

Отбих от пътя, с което си спечелих раздразнено свирене с клаксона на колата отзад. Дъждът плискаше срещу предното стъкло, докато гледах телефона. Оставих го да иззвъни веднъж, преди да вдигна.