Саймон Бекетт - Мъртви води

Отбих до тротоара. Без да изключвам мигача, оставих и двигателя да работи, готов да потегля отново. Лънди отвори вратата, но не излезе веднага, а ароматът на черешов цвят и влажна трева нахлу в колата.

— Благодаря за возенето. Искаш ли да влезеш за чаша чай? Жена ми още не се е върнала, така че мога да извадя бисквитите от тайника, без да ме овикат.

— Не, благодаря, предпочитам да се прибера.

Не исках да се натрапвам в битието на полицая, а и предполагах, че жена му ще иска да чуе за прегледа в болницата, когато се прибере. Но Лънди не помръдна от мястото си.

— Всъщност ще се радвам, ако влезеш — зад очилата сините му очи бяха сериозни. — Има още нещо, което искам да обсъдим.

Къщата не беше каквато очаквах. Оказа се ремонтирана и разширена следвоенна постройка. Предната градина беше превърната в двор от средиземноморски тип, а отвътре стаите бяха цветни и модерни, с удобни съвременни мебели. Седнах в малката зимна градина, докато Лънди се занимаваше с правенето на чая в кухнята в съседство. Махна с ръка на предложението ми за помощ.

— Казаха ми само да не шофирам. Все още мога да боравя с чайник.

Не изглеждаше да се е разбързал да каже онова, което си е наумил, така че го оставих да действа с каквото темпо го устройва.

— Как понесе вестта Кокър? — попитах, докато той наливаше гореща вода в две чаши.

— Както би се очаквало. Отидох до тях да му съобщя снощи… — Лънди поклати глава. — Знам със сигурност, че днес го мъчи махмурлук…

Нищо чудно, че детективът изглеждаше уморен. Сигурно се е прибрал у тях едва на разсъмване.

— Той има ли някакви роднини?

— Син в армията. Беше отвъд океана, но се върна на наша земя. Предполагам, че ще го освободят след случката.

Радвах се, че Кокър има роднини. Това нямаше да му помогне много, но беше по-добре, отколкото да е сам.

— Ами Едгар?

Лънди се намръщи и донесе в зимната градина чая и пакет шоколадови бисквити.

— Трудно е да се измъкне нещо смислено от него, а и предстои да се проведе пълна психиатрична експертиза. Но от онова, което научих, излиза, че си прав — наистина е бил на пътя. Стейси Кокър явно е кривнала, за да го избегне — следите от гуми показват, че маневрата е била внезапна — и си е разбила главата, когато колата е паднала в потока. Почти сигурни сме, че Холоуей я е извадил и я е отвел до къщата си, но след това положението се обърква…

— В какъв смисъл?

Лънди си сипа захар в чая.

— Остава въпросът защо би я спасил и отвел до къщата си, ако се кани да я убива. Това би могло да е било намерението му от самото начало, но не ми се струва вероятно да е способен на подобно планиране. Така че остава идеята да е започнал с опит да помогне, може би я е объркал в ума си със собствената си изчезнала дъщеря, а може би не. Но след като я е завел у дома и е видял колко е безпомощна, се е увлякъл.

— Така ли го виждаш?

Детективът присви устни, все едно се кани да отпие от горещия чай.

— Възможно е.

— Но?

— Има няколко подробности, които не съвпадат. Фриърс каза ли ти, че няма следи от сексуално насилие? — Лънди попи мустаците си и остави чашата. — Е, това беше изненада номер едно.

Когато откриеш млада жена, която е удушена и съблечена от кръста надолу, като цяло това сочи към едно нещо. И дори ако Холоуей не я е нападнал, би трябвало да намерим някакви следи от свалянето на дрехите й. Такива няма.

Това ме изненада повече от липсата на сексуално насилие.

— Никакви ли?

— Не и под кръста. На пуловера й имаше косми от косата на Едгар, негови отпечатъци по часовника й, вероятно или от издърпването от колата, или от пренасянето й след това. Но нищо друго. Дори ако джинсите й са били разкопчани, а не разкъсани, пак няма отпечатъци на копчето или ципа. А златната верижка, която носеше на гърлото си, е била вдигната и усукана, когато са я душили, но на нея няма дори частичен отпечатък.

— Може да е носил ръкавици… — предположих, макар да се съмнявах, че е по силите на Едгар да си прикрие следите, дори ако му е хрумнало да го стори.

— Единствените ръкавици, които намерихме, бяха в джобовете му и те са мизерни и без пръсти, покрити с птичи курешки. Ако ги е носил, щеше да има следи навсякъде по нея.

В корема ми се спотайваше неприятно усещане.

— Тогава как обясняваш фактите?

— Никак. Засега. Да не забравяме и насиняването по гърлото й. Виждал ли си какви са ръцете на Холоуей? Кльощави са, но са големи. Като лопати… — Лънди вдигна своята длан, която беше масивна, но с къси пръсти. — Пръстите му са два пъти по-дълги от моите, но синините, които открихме, нямат подобен обхват. Добре, подобен факт подлежи на интерпретации, може да е свил пръсти да речем. Но измерванията подсказват, че е била удушена от човек с много по-малки ръце от неговите.