Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Баща ми вдигна глава и погледна майка ми. Очите им се срещнаха и той се обърна към мен. Ядеше броколи и между предните му зъби се беше заклещило парченце.

— Не трябва да го наричаш ченге, а полицай. Да му викаш ченге е проява на неуважение.

— Да, татко.

— Той каза ли, че е полицай?

По-рано бях разсъждавал дълго и усилено по този въпрос.

— Имаше значка, но не каза, че е полицай. Обаче се държеше като полицай. Поне отначало, после не толкова.

— Какво искаш да кажеш?

Преразказах разговора ни, доколкото си го спомнях.

— Плимут "Дъстър"? — попита майка ми, когато приключих. — Сигурен ли си?

— Да, майко. Бащата на моя приятел Бо Ридли има същата кола, само че жълта. Бих я познал навсякъде.

Татко се обърна към майка ми:

— Говори ли ти нещо това? Познаваш ли го?

Майка ми се поколеба за секунда и след това поклати глава.

— Не. — Тя стана и започна да събира чиниите.

С баща ми се спогледахме. И той го беше разбрал.

Тя не казваше истината.

Портър и Уотсън тръгнаха след униформения полицай по коридорите на Петдесет и първи участък и спряха пред врата на втория етаж.

— Разследващият полицай се казва Роналд Баумхард. Той ви чака вътре. — Ченгето наведе глава за секунда и после отново погледна Портър. — Между другото, съжалявам за случилото се.

Портър кимна и влезе в малката стая.

Баумхард беше нисък и як мъж на четирийсет и пет години с прошарена коса и козя брадичка. Седеше на ръба на масата и преглеждаше досие. Портър протегна ръка.

— Детектив, благодаря, че ми позволихте достъп.

Баумхард стисна ръката му.

— Не мога да си представя какво преживявате. Това е най-малкото, което мога да направя. — Той погледна Уотсън. — А вие сте?

— Пол Уотсън. Аз съм от отдела по криминалистика в Главното управление. Помагам на детектив Портър по друг случай.

— Убиецът "Четирите маймуни"? — Баумхард подсвирна. — Страшна гадост. От колко години го преследвате? Пет? Шест? А той се хвърля пред градски автобус. Спести на данъкоплатците сума пари. Надявам се, че шофьорът е дал на заден ход и после го е прегазил отново.

— Загинал е на място — каза Уотсън. — Шофьорът не е можел да направи нищо повече.

— Е, да — отговори Баумхард и го погледна странно.

Портър кимна към папката в ръката му.

— С какво разполагате?

Баумхард им направи знак да се приближат до масата, сложи там папката и я разгърна.

— Името му е Харнъл Камбъл. Снощи в десет и петнайсет влиза в денонощен магазин на една пряка оттук, насочва пистолет трийсет и осми калибър към лицето на касиера и иска съдържанието на касата и сейфа. Старата банална история, само че изборът му на магазин е бил скапан. Половината полицаи от участъка ходят в този магазин преди и след дежурство. Там направо гъмжи от ченгета. Един полицай, който не бил на смяна, стоял до хладилника с бирата. Извадил кутия "Корс Лайт" от пакета с шест, който смятал да купи, разклатил я хубаво и после я хвърлил към вратата. Крадецът се обърнал по посока на трясъка и се загледал в експлодиращата кутия бира, а полицаят се промъкнал зад него и опрял пистолет в главата му. Първият арест с бира, за който съм чувал.

— Не знам дали "Корс Лайт" може да се смята за бира.

— Да, жена ми я нарича тренировъчна бира — каза Баумхард. — Но явно има употреба като тактическо оръжие. Все едно, анализирахме патрон от трийсет и осем милиметровия пистолет, тъй като знаете, че това е стандартна процедура по протокол, и получихме съвпадение с…

— Куршума, който е убил съпругата ми — рече Портър.

Баумхард кимна.

— Учих заедно с вашия капитан Долтън в Полицейската академия, затова му се обадих веднага и му разказах какво става.

— Признателен съм ви за възможността да присъствам на очната ставка. Благодаря.

Телефонът на стената иззвъня. Баумхард вдигна слушалката и я доближи до ухото си.

— Баумхард. Добре, доведи го.

Минута по-късно вратата на стаята за наблюдение се отвори и вътре влезе Тарек. Лицето му се напрегна, когато видя Портър. Той протегна ръка.

— Много съжалявам, Сами. Ако бях помислил, че хлапакът наистина ще стреля, щях… Знам ли. Щях да направя нещо. Но крадците никога не стрелят. Обикновено само влизат и излизат. Боже… много съжалявам…

Тук, изглежда, всички се чувстваха виновни.

Портър се ръкува с него и стисна рамото му.