Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита Уотсън.

— Мисля, че идеята е ужасна, но трябва да видя хлапака.

Събуди ме силно тропане на вратата.

Вратът и гърбът ме боляха от спането в седнало положение върху студения дъсчен под. Положих усилия да стана и се протегнах, за да прогоня болката от крайниците си. Пръстите ми все още стискаха касапския нож. Бяха увити толкова плътно около дръжката, че се наложи да разтварям със свободната си ръка.

Оставих ножа на нощното шкафче. Все още бях с дрехите от предишния ден. Слънцето беше изгряло и нямах представа колко е часът.

Почука се още веднъж, този път по-силно. Хлопаше се на външната врата.

Измъкнах стола изпод дръжката на вратата, отместих го встрани и открехнах вратата.

Баща ми (и празнота бутилка бърбън) бяха изчезнали. Вратата на спалнята на родителите ми в другия край на коридора беше отворена и леглото беше оправено. Ако там беше спал някой, и него го нямаше. В къщата цареше странна тишина.

— Майко? Татко?

Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото очаквах.

На работа ли беше баща ми? Бях загубил представа за дните. Предполагах, че днес е понеделник, но не бях сигурен.

Отново се почука.

Отидох до вратата и дръпнах завесата на страничния прозорец.

На верандата стоеше едър, дебел, як мъж на около седемдесет години, с бежов шлифер и измачкан костюм. Той ме видя и показа полицейска значка с лявата си ръка, затова ясно видях лъскавото сребро.

Пуснах завесата, поех си дълбоко дъх и отворих вратата.

— Добро утро, синко. Вкъщи ли са родителите ти?

Поклатих глава.

— Татко е на работа, а майка ми отиде до магазина да купи нещо за вечеря.

— Имаш ли нещо против да я изчакам да се върне?

Нямах представа къде са отишли родителите ми, затова не ми се стори разумно да кажа "да". Майка ми можеше да е в мазето и да прави нещо на (или с?) госпожа Картър. Как би реагирала, ако се качи горе и завари непознат в дома ни? Непознат със значка?

— Не знам колко ще се забави — отговорих.

Мъжът въздъхна и избърса чело с ръкава на шлифера си. Стори ми се странно, че е облякъл не само сако, но и шлифер, когато очевидно му беше горещо. Вероятно за да скрие пистолета си? Представих си, че под мускулестото му рамо е пъхнат в кобур магнум 44-ти калибър, и той е готов да го извади и да стреля мигновено като Мръсният Хари в старите филми. Нима всички ченгета тайно не искат да са като Мръсният Хари?

Това ченге изобщо не приличаше на Мръсният Хари. Беше много дебел и косата го беше напуснала отдавна, оставяйки му само голяма глава, осеяна с бръчки и старчески петна. Очите му вероятно са били сини на по-млада възраст, но сега имаха цвета на разреден препарат за почистване на прозорци. Имаше няколко двойни брадички. Кожата му беше нагъната като на шарпей или ябълка, забравена на слънце.

— Може би аз ще ви помогна с нещо? — предложих, знаейки много добре, че той ще откаже. Възрастните рядко приемаха помощ от деца. Мнозина възрастни изобщо не забелязваха децата. Ние бяхме изгубени на фона на живота, като домашните любимци и старците. Веднъж татко ми каза, че животът на възраст между петнайсет и шейсет и пет години е уязвим, когато си напълно видим за света. Остарееш ли малко повече, изчезваш от поглед, потъваш в забвение. Ами младите? Младите започват невидими и постепенно придобиват очертания и плътност до средата на тийнейджърските години, когато се присъединяват към останалия свят във видимия спектър. Пуф! Един ден ти си там и хората те виждат и ти търсят отговорност. Знаех, че този ден идва за мен, но още не беше дошъл.

— Ами, може би — отвърна мъжът за мое разочарование, вдигна ръка към главата си и избърса с ръкав потта, която се стичаше към ухото му, а после кимна към къщата на семейство Картър. — Кога за последен път видя съседите ти?

Обърнах се към къщата, колкото можах по-незаинтересовано.

— Преди два дни. Казаха, че заминават някъде и аз обещах да поливам цветята на госпожа Картър.

Историята беше хубава. Правдоподобна. Имаше обаче един недостатък. Веднага щом думите се отрониха от устата ми, се запитах дали госпожа Картър има цветя. Макар че не бях гледал, татко ме беше научил да запомням обстановката, и аз не си спомнях да е имало цветя.

— Да не би да си начинаещ ботаник?

— Какво?