Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Мъжът се наведе към мен.

— Имаш ли ключ?

— За какво?

— За къщата на семейство Картър. Трябва да влизаш вътре, нали? Да поливаш цветята?

Почувствах, че стомахът ми се свива.

— Да, господине.

— Може ли да ми отключиш да вляза? Само ще надникна за минутка.

Предположих, че мога. Нали така би искал баща ми? Нали това беше причината да инсценираме нещата в дома им? Имаше само един проблем — казах на непознатия, че имам ключ, а нямах. Сложих каруцата пред коня, както би се изразил татко. Да говориш, без да мислиш, беше сигурен начин да се закопаеш в дупка, дълбока до кръста.

— Хората се тревожат, за семейство Картър. Ами ако се е случило нещо?

— Те заминаха някъде.

Той кимна.

— Както ти каза.

— Вие сте ченге. Защо не разбиете вратата и не влезете? — попитах.

Мъжът наклони глава настрана.

— Казах ли, че съм ченге?

Беше ли казал? След като се замислих, той не беше споменал такова нещо.

— Приличате на ченге.

Мъжът вдигна ръка и потърка брадичката си.

— Така ли?

— И казахте, че някой ви се е обадил, защото господин Картър не отишъл на работа. На кого ще се обади, ако не на полицията?

— Ти, изглежда, си начинаещ ботаник и детектив.

— Тогава защо не разбиете вратата?

Той повдигна рамене.

— Ние, ченгетата се нуждаем от вероятна причина. Не можем да влезем без вероятна причина. Разбира се, ако ти не ми отключиш да вляза. Ако ме пуснеш по твоя воля, тогава всичко е наред и никой няма да има неприятности. Ще надникна набързо и после си тръгвам.

— Само това?

— Само това. — Той ми намигна. Беше престанал да се поти, въпреки че лицето му все още беше на червени петна.

Замислих се за секунда. Предложението беше логично. Разумно. Но ако мъжът беше ченге, защо не носеше оръжие?

— Може ли пак да ми покажете значката си?

Като се замислих, онова, което той ми беше показал, приличаше на значка, със съответния цвят и форма, но как можех да знам дали е истинска?

Не бях виждал истинска полицейска значка, само онези, които използваха по телевизията. Обикновено те са в готини портфейли заедно с карта за самоличност. Значката му не беше в портфейл. Можеше да е истинска, а можеше и да е една от онези фалшиви играчки, които можеш да си купиш в магазин за евтини дрънкулки.

Мъжът наклони глава настрана и устните му се извиха в единия ъгъл. Посегна към задния си джоб, поколеба се и спусна ръка до тялото си.

— Знаеш ли какво, ще дойда пак малко по-късно, когато родителите ти са вкъщи, и ще поговоря с тях. Ще разбера къде… са отишли семейство Картър.

Нещо в изражението му се промени. Чертите на лицето му се втвърдиха и очите му потъмняха. Преборих се с подтика да отстъпя назад.

— Така може би ще е най-добре.

Той кимна бързо и тръгна към колата си, стар "Плимут Дъстър" смарагдовозелена. Помислих си, че това не е типичният автомобил за ченге. Но определено беше класическа кола, една от най-хубавите, произведени в Детройт

На половината път по моравата на семейство Картър мъжът спря и извика през рамо:

— Прибери вестниците и провери пощенската им кутия. Не искам някой лош тип да попадне случайно на къщата им и да разбере, че те не са в дома си. И още по-лошо, може да разбере, че ти си сам в съседната къща. Навсякъде се навъртат гадни хора, мой малък приятелю.

Затворих вратата и я заключих.

Клеър стоеше от другата страна и гледаше как Артър Талбът нервно тътри крака към единия от алуминиевите столове в стаята за разпити. Той се опита да го премести по-близо до масата, но столът беше закован за пода. Клеър винаги се беше чудила дали проектантът го е направил нарочно — сложил е столовете малко по-далеч от масата, отколкото би било удобно, за да засили смущението, че си заключен в малката стая. Луис Фишман, адвокатът, с когото Наш и Портър се бяха запознали предишния ден в Уийтън, седна до него. Дрехите за голф ги нямаше, заменени с хубав тъмносив костюм, който вероятно струваше повече от нейната хонда "Сивик" в най-добрите си дни. Талбът беше с официална бяла риза, панталон в цвят каки и един от най-лъскавите часовници "Ролекс", който беше виждала Клеър.

— Портър трябваше да бъде тук — заяви Наш, който стоеше до нея, приковал очи в Талбът.