Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Ботаник. Човек, който изучава растенията — отговори мъжът. Отстрани на главата му покапа още пот и аз се опитах да не зяпам. Помъчих се изобщо да не го гледам.

— Не, не изучавам растенията, само ги поливам. В това няма много наука.

— Не, няма. — Очите му се стрелнаха покрай мен и се насочиха към малката ни дневна.

Беше ли там майка ми? Била ли е в мазето и се е качила?

— Може ли да те притесня за чаша вода?

Потта покапа от челюстта му, стече се по всичките му двойни брадички и падна върху ризата му. Изпитах импулсивно желание да протегна ръка и да избърша гнусната солена диря от главата му, преди да потече отново, но не го направих.

— Добре, но трябва да стоите навън — отвърнах. — Не ми разрешават да пускам непознати вкъщи.

— Много умно от твоя страна. Родителите ти са те научили добре.

Оставих го да стои пред вратата и отидох в кухнята да взема чаша вода. Преди да стигна до умивалника, осъзнах, че не съм затворил вратата. Трябваше да я затворя и да я заключа. Човекът можеше да влезе, ако иска. След такова нечувано нахлуване в чужд имот той можеше и да слезе в мазето, където госпожа Картър нетърпеливо чакаше да му разкаже всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Ами ако тя се разпищеше?

Дано не се разпищи, не и точно сега. Той със сигурност щеше да я чуе през вратата.

Не исках да го наранявам, но бих го направил. Наложеше ли се, знаех, че ще мога да го сторя.

Преборих се с подтика си да се обърна и да погледна назад. Направех ли го, мъжът щеше да види тревогата в очите ми. Татко ме научи да крия такива неща, но не бях сигурен дали мога. Не и достатъчно добре, за да заблудя полицай, нито дори този с мъничките светещи очички и дебел корем.

Взех чаша от сушилника, напълних я с вода от чешмата и тръгнах обратно към външната врата, правейки всичко възможно да прикрия облекчението, което изпитах, когато видях, че той все още стои на верандата и пише нещо в малко тефтерче.

— Заповядайте, господине — рекох и му дадох чашата.

— Колко си възпитан — отговори мъжът, допря чашата до челото си и леко я плъзна по набръчканата си кожа, а след това я спусна към устата си, отпи съвсем малка глътка и млясна с устни. — Ах, точно от това се нуждаех — каза той и ми върна чашата.

Наистина ли се нуждаеше от вода или се беше възползвал от възможността, за да огледа по-добре вътрешността на къщата ни?

— Казаха ли къде отиват? — попита непознатият.

Намръщих се.

— Казах ви, татко е на работа, а майка ми отиде до магазина.

— Не, съседите ви. Ти каза, че са заминали на почивка. Споменаха ли къде отиват?

— Казах, че заминаха някъде. Не знам дали са отишли на почивка. Предполагам, че може да са на почивка.

Той кимна бавно.

— Да, прав си. Не трябваше да прибързвам със заключението.

Точно така. Четях много комикси с Дик Трейси и знаех, че добрият детектив никога не прави прибързани заключения, а следва уликите. Уликите водят до факти, а фактите водят до истината.

— Виж, обади ми се работодателят на господин Картър. Той не е отишъл на работа, не се е обадил и не отговаря на телефона си… Тревожат се за него, затова им казах, че ще дойда тук да проверя как стоят нещата и дали всичко е наред. Но у тях, изглежда, няма никого. Надникнах през няколко прозореца и не видях нищо обезпокоително, нищо необикновено.

— Те заминаха.

Мъжът кимна.

— Заминали са. Да, ти го каза. — Той съблече шлифера си и го преметна на ръката си. Под мишниците му имаше големи петна от пот, но нямаше пистолет. — Въпросът е там, че ми се струва малко странно, че са те помолили да поливаш цветята, но не и да прибираш пощата и вестниците им. Забелязах, че пощенската им кутия е препълнена и има два вестника на алеята за коли пред къщата им. Когато хората заминават някъде, обикновено едно от първите неща, за които се погрижват, е да намерят някой да прибира пощата и вестниците им. Купищата кореспонденция привличат крадците.

— Колата им я няма — изтърсих, без да знам защо. — Те заминаха с колата си.

Мъжът отново погледна към празната алея пред къщата на семейство Картър.

— Така ли?

Нещата не се развиваха добре. Изобщо не вървяха добре. Плъзнах ръка в джоба на джинсите си, търсейки познатата дръжка на сгъваемия ми нож, но той не беше там. Ако беше в мен, можех да прережа гърлото на този човек. Щях да срежа всичките му двойни брадички и кръвта му щеше да рукне като от кранче. Бях бърз. Знаех, че съм бърз. Но бях ли достатъчно бърз? Със сигурност можех да убия, преди този дебел нещастник да успее да реагира, нали? Татко би искал да го убия. Майка ми също. Знаех, че те биха искали. Но ножът ми не беше в мен.