Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Емъри бързо си спомни всичко, което беше последвано от толкова силна болка в слепоочието, че си помисли, че пак ще припадне. Тя докосна челото си и по пръстите й полепна засъхваща кръв.

Поне пи ли вода, преди върху теб да се стовари адът, скъпа? Не знам за теб, но аз съм много жадна.

Съдейки по състоянието на гърлото си, Емъри не беше пила вода.

Отначало китката не я болеше. Не чувстваше нищо, докато не премести тежестта си и не се опита да слезе от количката, но болката се появи изведнъж. Ръката й сякаш се отделяше от китката, все едно гневни зъби бяха прегризали кожата и костта. Емъри се помъчи да изпищи, но от пресъхналото й гърло излезе само тихо сумтене.

Болката в китката и в ударената й глава отново заплаши да я завладее в състояние на тъмно полусъзнание, но Емъри се бореше. Каза си, че докато чувства болка, все още е жива, а докато е жива, ще се съвземе, независимо от това, което ще й поднесе сегашното й положение.

О, държиш се, момиче. Момичешка сила и така нататък. Няма нищо по-интересно по националната телевизия от момиче без едно ухо и отрязана ръка, което разказва на света как е оцеляло. Водещите ще те обожават. "Как запази разсъдъка си, когато ръката ти падна и рукна всичката онази кръв? Предполагам, че е хубаво отново да си на свобода, но, по дяволите, обзалагам се, че те е боляло жестоко, нали?"

Кървеше ли?

Емъри протегна назад здравата си ръка и докосна подутия мускул и тъкан около белезниците. Имаше кръв, но немного. Белезниците бяха одрали кожата й, но това не я тревожеше чак толкова много. Тя запази паниката за костта на китката, която стърчеше под странен ъгъл на допир. Не беше пробила кожата, но се бе опитала. Помъчи се да раздвижи китката си, но почувства остра болка, отпусна се и засмука дълбоко въздух през зъби.

Китката й със сигурност беше счупена. Този път Емъри се зарадва, че не вижда в тъмнината.

Нещо й подсказа, че трябва да стане, и преди нещо друго да я разубеди, тя се надигна, влачейки количката с натрошената си китка и с немощно охкане, докато я отмести на четирите й колела. След това се изправи, подпря треперещото си тяло на рамката и мълчаливо зачака болката, която вероятно щеше да последва.

Болката я връхлетя като вълна. Не само в китката, но и в краката и ръцете. Емъри не знаеше колко време е била в безсъзнание, но явно е било по-скоро часове, отколкото минути. Всеки сантиметър на тялото й пламтеше от вцепененост, а после "иглички" и накрая дълбоко пулсиране, което твърдо реши да остане известно време.

Този път Емъри не изпищя, тъй като се стъписа, когато осъзна, че се е подмокрила за пръв път, откакто се свести на това място. Топлата течност се стече по крака й и образува локвичка върху пръстите й.

Тя стоеше там, когато гласът на Род Стюарт изведнъж започна да крещи отгоре припева на "Маги Мей".

Емъри стоеше и се питаше колко време ще издържи, преди да умре.

Допрях студена, мокра кърпа до раните на госпожа Картър. Не изглеждаха толкова зле, колкото очаквах. Нищо, което да не може да се оправи с малко прах за зарастване на рани "Неоспорин" и медицински пластир. За жалост нямах тези неща, затова мократа кърпа трябваше да свърши работа.

Помислих си, че тя ще се събуди, но след двайсетина минути госпожа Картър все още спеше дълбоко. Бях убеден, че спи. Шокът не е нищо повече от защитен механизъм, режисиран от организма. Щом нещата станат напечени, организмът се изключва, за да компенсира. Съчетай това с огромните количества адреналин, освободен непосредствено преди това от надбъбречната медула, които карат метаболизмът да заработи свръхактивно, и получаваш рецепта за епичен срив.

Госпожа Картър щеше да си почине и после щеше да се събуди.

Намерих одеяло върху пералната машина, преметнах го върху дребното й тяло и след това се качих горе.

Видях татко заспал на дивана. На пода до него лежеше празна бутилка бърбън. Промъкнах се безшумно покрай него, шмугнах се в стаята си и заключих вратата.

Застанах там, допрях чело до вратата и затворих очи. Не се бях чувствал толкова уморен.

— Каза ли му за снимката?

Завъртях се и видях майка ми, която стоеше в ъгъла. Сенки скриваха чертите й и тялото й представляваше само очертания в мрака.

— Каза ли му за снимката? — тихо повтори тя с дрезгав глас.

— Не — отговорих. Гласът ми прозвуча много по-плахо, отколкото възнамерявах. — Още не — добавих, опитвайки се да говоря по-уверено, отколкото се чувствах.