Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Най-добре да започваме. Би ли ми подал плика и купата за салата?

Кимнах и вдигнах хартиения плик. Беше тежък. Каквото и да имаше вътре, тежеше най-малко двеста-триста грама. Плъзгаше се. И се беше напишкало. Дъното на кесията беше мокро от урина и вонеше на топъл амоняк.

Татко взе от мен хартиения плик и го сложи върху корема на госпожа Картър. Тя си пое дълбоко дъх и се помъчи да се надигне, когато мократа хартия докосна кожата й, но въжето не й позволяваше да се движи. Госпожа Картър изви врат и видя плика, но не издържа дълго в това неудобно положение и отново се отпусна назад.

Баща ми леко разтвори торбичката, за да пусне въздух вътре, и бързо сложи отгоре купата за салата. Извади ролка тиксо, откъсна няколко ивици и залепи купата за корема и гърдите на госпожа Картър. Купата беше от прозрачна пластмаса, затова ясно виждахме какво става вътре.

Татко почука с пръст по дъното на купата.

— Дребосъкът е обикновен черен плъх. Намерих го навън и без много усилия го прибрах, след като му дадох парченце сирене, подправено с хлороформ. Въздействието му обаче преминава и когато се събуди, плъхът ще бъде ядосан и ще се бори с жестоко главоболие. Плъховете не обичат затворени пространства, затова съм убеден, че ще иска да се измъкне от купата. Може да се опита да забие нокти в пластмасата, но повърхността е гладка и няма къде да се захване. Щом се откаже от този маршрут, мисля, че ще насочи вниманието си към онова, което се намира отдолу, и тогава ще започне истинското забавление. За разлика от пластмасата, острите му нокти няма да имат проблем да разкъсат крехкия торс и когато впие уста в дивеча, и започне да дъвче… — Баща ми се ухили широко. — Е, тогава, да речем, че такива зъби са направени да поглъщат много по-твърди материи.

Госпожа Картър отново започна да се гърчи и да се мята. Дишането й се превърна в борба. Помъчи се да си поеме дъх, но не можа да вдъхне достатъчно през носа си. По лицето й потекоха сълзи. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Наведох се по-близо към плъха. Гризачът се беше свил в кесията и не мърдаше, но беше ясно, че въздействието на упойващото вещество преминава. Малкият черен плъх подаде глава през отвора на плика и аз едва не изскочих от късите си панталони. Татко се засмя.

— Не се тревожи, шампионе. Той няма да погне теб. Ако се измъкне от там, коремът му ще бъде толкова пълен, че мозъкът му изобщо няма да помисли за още храна.

— Тя ще припадне.

Бях сигурен, че баща ми вече е помислил за тази вероятност, но изражението му говореше друго. Отначало изглеждаше озадачен, а после разочарован.

— Може би си прав, шампионе. Предполагам, че това е малко завладяващо. Но почти приключихме. — Той прокара пръсти през косата на госпожа Картър. — Ще издържиш още няколко минути, нали, Лиза? Достатъчно си корава, за да го направиш, нали?

Главата й клюмна и аз не можах да разбера дали тя кима в знак на съгласие, или я поклати в израз на отрицание.

Плъхът изпълзя от хартиената кесия, катурна се на една страна и после се изправи на розовите си крачета. Не можеше да пази равновесие и очевидно беше зашеметен, но бавно започна да се ориентира в света на живите. Първо подуши плика, след това купата и накрая пъпа на госпожа Картър. Муцунката му се скри вътре и после пак изскочи.

— Ето го нашият малък приятел — рече баща ми, докато плъхът залитайки търчеше около ръба на купата.

— Мисля, че синът ми е прав. Трудно е да дишаш с кърпа в устата, затова ще я извадя и ще ти дам възможност да си поемеш дъх. Освен това искам да отговориш на един елементарен въпрос, който може да сложи край на всичко това, ако си откровена. Съгласна ли си?

Този път госпожа Картър определено кимна.

Татко се замисли, а после се наведе към нея и допря устни към ухото й.

— Спеше ли съпругът ти с жена ми? — Думите бяха прошепнати тихо, едва доловими от мястото, където стоях.

Госпожа Картър отвори широко очи и се втренчи в него. Баща ми посегна към кърпата и я издърпа от устата й. Тя изплю смачканото на топка парче плат и задъхано си пое въздух, сякаш беше прекарала под вода няколко часа.

— Махни това нещо от мен! — извика госпожа Картър и отново започна да се мята, но това не й помогна. Торсът й не помръдна повече от два-три сантиметра и после въжето я дръпна надолу. Тя изви врат, но не можа да вдигне глава достатъчно, за да види какво става. Аз обаче виждах. Всичко.