Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Изведнъж чух силен трясък.

Стори ми се, че се разнесе от дневната, но не си спомнях там да има нещо, което да вдигне такъв шум, а имах отлична памет. Баща ми често ме караше да влизам в непозната стая и после веднага да затворя очи и да кажа всичко, което си спомням, и къде точно е поставено всяко нещо. За да се упражняваме, ходехме в къщи, обявени за продажба в отворените за посещение дни, и обикаляхме стаите. Щом приключехме с една къща, отивахме в следващата, и ако имаше достатъчно време, намирахме още една. Веднъж се отбихме в шест къщи за един ден. Татко гордо ми каза, че способността ми да запомням съдържанието на стаите, е почти фотографска. Неговата обаче беше още по-добра и след маратона с шестте къщи той ме накара да си спомня съдържанието на определени стаи във втората къща. Не бях подготвен за този вторичен изпит и въпреки че помнех някои неща, не можах да си спомня всичко. Баща ми обаче помнеше всичко и…

— Дошъл си да полееш цветята ли?

Гласът ме стресна и аз едва не изскочих от кожата си. Завъртях се да видя източника. Господин Непознат стоеше зад мен. Очите му бяха присвити и лицето му беше намръщено. Явно се мръщеше често, защото имаше бръчки. Въртеше нещо в дебелите си пръсти.

— Семейство Картър са на почивка и ми се стори, че някой се движи в къщата им — изтърсих бързо. Това беше правдоподобна причина да дойда тук. Понякога най-добрите отговори са най-простите, защото ако лъжеш и се заплетеш в разговор, лъжите може да се увият около гърлото ти и да спрат дъха ти.

— Това е моят делови партньор господин Смит — рече господин Непознат. — Като мен и работодателят ми, господин Смит също се безпокои, че съседът ти не идва на работа вече няколко дни. Мисля, че споменах, че господин Картър не е поискал отпуск, преди да замине на тази почивка. Всичко това е много тревожно.

Не си спомнях дали той каза това, когато разговаряхме онзи ден, но кимнах.

— Не трябва да влизате в дома им. Може би трябва да се обадя на полицията.

— Мисля, че идеята е отлична — каза господин Непознат. — От тук ли искаш да се обадиш или от твоя дом?

По дяволите.

Той протегна свободната си ръка към рамото ми. Наведох се, завъртях се и застанах от другата му страна.

Господин Непознат се подсмихна и почука на прозореца, а после сви пръст и ми направи знак да се приближа.

— Успокой се, хлапе. Само казвам на господин Смит да излезе.

Въздухът по посока на нашата къща се изпълни с бръмчене и аз забелязах, че поршето на татко завива в алеята. Той и майка ми слязоха от колата. Казаха си тихо нещо и се втренчиха в господин Непознат и мен, а после се приближиха. Баща ми сияеше в усмивка, а майка ми го беше хванала под ръка. Беше облечена в прекрасна зелена рокля на цветя, която се увиваше около краката й с всяка игрива стъпка. Мястото им беше в списание. Татко подаде ръка и се здрависа с господин Непознат

— Приятно ми е, любезни господине. Приятел на семейство Картър ли сте?

— Служител съм на работодателя му. Господин Картър не е идвал на работа от вторник и се разтревожихме, затова реших да дойда тук и да проверя как стоят нещата.

Мрежата против насекоми на къщата на Картър се тресна и всички се обърнахме. На верандата излезе як, жилав мъж с дълга руса коса и очила с дебели стъкла. Вместо да дойде при нас, той се облегна на перилата и извади пакет "Марлборо". Драсна върха на кибритена клечка с палеца на дясната си ръка и после запали цигара, която някак се озова между устните му, макар че не видях да я изважда от пакета.

— Това е моят колега господин Смит.

Господин Смит докосна с пръст периферията на несъществуваща шапка и продължи да ни наблюдава отдалеч. Очите му се задържаха на майка ми по-дълго от необходимото и аз знаех, че това вероятно ядоса баща ми, макар че той не го показа, и сърдечно рече:

— Приятно ми е да се запознаем. — След това отново насочи вниманието си към господин Непознат. — Не чух как се казвате.

Господин Непознат се усмихна.

— Не, предполагам. Аз съм господин Джоунс.

— Полицай ли сте, господин Джоунс?

Господин Непознат нагони глава настрана.

— Защо мислите така?

Баща ми не отмести поглед от него.

— Синът ми каза, че имате значка.

Господин Непознат отмести очи и ме погледна.

— Не знам защо е казал такова нещо. Сигурно се е объркал. — Той ми намигна, разроши косата ми и пак се обърна към баща ми: — Семейство Картър споменаха ли къде отиват?