Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Пристъпих още по-близо, като внимавах да остана скрит зад гъстите храсти и дърветата в гората.

Ключовете проблесваха на слънчевата светлина, оставени на стартера.

Човекът явно беше доверчив.

Щом ключовете бяха на стартера, тогава беше логично, че колата е отключена.

Подадох глава вътре за няколко секунди и погледнах към къщата на семейство Картър.

Предната врата беше затворена, но нещо не беше наред. В къщата имаше някого.

Сигурно мъжът беше вътре. Кой друг можеше да е?

Колата от страната на шофьора беше обърната към къщата им, а дясната страна гледаше към улицата.

Поех си дълбоко дъх, престраших се, изскочих от скривалището си, хукнах и спрях на чакъла до дясната страна на автомобила. Оттам виждах ясно през стъклата на плимута къщата на семейство Картър. Това обаче означаваше, че ако някой излезе от там, също ще ме види. Нямах голям избор, затова трябваше да действам бързо.

Повдигнах дръжката и изключително внимателно дръпнах вратата на колата към себе си. Вратата изскърца пронизително. Отначало помислих, че мъжът ще чуе шума, затова я оставих отворена, хвърлих се на земята и надникнах към къщата изпод колата. Когато измина една минута и той не се появи, станах и се наведох вътре.

Плимутът дъстър имаше черна кожена седалка и дълъг лост за скоростите, стърчащ от пода, с черна топка с цифрата осем най-отгоре, вероятно най-готиният лост за скорости, който бях виждал през всичките си години на тази планета, и тогава и там се зарекох, че ще си купя такъв плимут веднага щом дойде моментът да взема първия си автомобил. Покупката все още беше далеч във времето на този етап, но правилното планиране е задължително за всичко, от покупки на коли до проникване с взлом.

Нямах време обаче да планирам добре това проникване с взлом и когато протегнах ръка към жабката, безмълвно се замолих на боговете в небето да е отключена. Ако не беше, нямаше да мога да я отворя без шперцовете си. Бях ги оставил в най-горното чекмедже на нощното си шкафче, под последния брой на "Спайдърмен".

Жабката изщрака и се отвори.

Надявах се да намеря регистрационен талон или някакъв документ, който да ми помогне да идентифицирам непознатия, но веднага разбрах, че няма да извадя такъв късмет. В жабката нямаше документи, но имаше голям револвер. Не бях запознат с оръжията и бих излъгал, ако кажа, че при нормални обстоятелства бих познал някое от пръв поглед. Познах обаче този револвер, защото преди няколко месеца бях гледал филмов маратон с Мръсният Хари и това беше любимото оръжие на героя на Клинт Истуд.

"Магнум.44", най-мощният револвер в света, който може да отнесе главата ти, особено ако си нещастник без късмет.

Аз не бях нещастник без късмет. Аз бях умен нещастник. Взех револвера, извадих барабана, наклоних го и изсипах патроните в шепата си. Пуснах ги в джоба си, върнах барабана и сложих револвера в жабката точно както го бях намерил.

Когато господин Непознат решеше да извади револвера си (събитие, което бях сигурен, че ще се случи в близко бъдеще), щях да се забавлявам, като знаех, че оръжието ще бъде ефективно колкото воден пистолет Ако си носех инструментите, щях да извадя ударника и да оставя патроните, и мислех да направя точно това, но трябваше да отида до дома и да се върна, а от къщата на семейство Картър можеше да ме видят. Нямаше да поема този риск. Ако ми се предоставеше възможност, щях да размисля.

Затворих жабката и потърсих под седалката. Не открих нищо освен опаковка от стар сандвич, която вонеше на горчица. И на задната седалка нямаше нищо.

Мъжът, който може би беше ченге, но вероятно не беше, представляваше загадка, която бях твърдо решен да разкрия.

Исках да претърся багажника, но здравият ми разум и усетът ми подсказаха, че вече насилвам късмета си, затова се измъкнах от колата и се върнах в безопасната гора. Тръгнах внимателно между най-големите дъбове и се приближих до къщата на семейство Картър. Щом стигнах до предната веранда, хукнах по тревата и приклекнах под прозореца на дневната. Затворих очи и се заслушах.

Веднъж татко ми каза, че сетивата ни работят в тандем едно с друго, но ако блокираш едно или повече и се съсредоточиш върху останалите, те се обострят много повече. Често установявах, че това е вярно и когато затворех очи, ушите ми сякаш чуваха по-добре.

Господин Непознат тътреше крака вътре, това беше ясно. Бях сигурен, че той е в дневната над мен.