Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Татко поклати глава.

— Не сме толкова близки.

— А споменаха ли кога ще се върнат?

— Вече ви казах, че…

— Не сте толкова близки.

— Именно.

Господин Смит пусна остатъка от цигарата си на пода на верандата и го смачка с черния си ботуш, който подхождаше много повече на някой мотоциклетист бунтар, отколкото на дребния мъж, който стоеше пред нас. Той не беше много по-висок от мен, но гласът му беше много по-плътен, отколкото би се очаквало, и дрезгав.

— Господин Картър работеше по доста чувствителен проект за нашия работодател и тъй като не се обади в офиса за тази почивка и не можем да се свържем с него, предполагаме, че е избягал от задълженията си. Имайки предвид това, цялата свързана с проекта документация, собственост на нашия работодател, трябва да бъде върната незабавно. Надявахме се, че тази документация ще е тук, в дома му, но, изглежда, не е така. Или ако е тук, не я видяхме. Господин Картър говорил ли е за работата си? Може би е споменал върху какво е работил?

— Не сме толкова близки — отново повтори баща ми.

— Съжалявам, но дори не знам каква е професията на господин Картър.

— Той е счетоводител — каза господин Непознат.

Видях, че очите му се стрелнаха за секунда към майка ми, и тя също го погледна. Те си съобщиха нещо, но не разбрах какво.

Господин Смит протегна ръце напред и описа правоъгълник във въздуха.

— Господин Картър държеше документите в бежова метална кутия, висока трийсетина сантиметра и широка шейсет, огнеупорна, с ключалка на капака. Подобна на голяма депозитна кутия. Намерих я под леглото им, абсолютно празна, като чаша на пияница. Бих искал да знам какво е направил със съдържанието.

Майка ми, която до този момент мълчеше, заговори с твърд тон:

— Мисля, че семейство Катър няма да останат доволни, когато разберат, че сте ровили в нещата им, без предварително разрешение да търсите такава кутия, независимо какво е съдържанието й. Смятам, че е най-добре да напуснете дома им, господа. Когато те се върнат, лично ще се погрижа господин Картър да се свърже с офиса ви. Предполагам, че пропускът му да поиска отпуск, както е редно, се дължи единствено на недоглеждане, и всичко може да бъде изгладено с някое много скучно обяснение.

Господин Непознат се усмихна, но усмивката му беше изкуствена, насила, в каквато се разтегля лицето ти, за да бъдеш учтив, когато ти поднесат горчив десерт.

— Сигурен съм, че сте права и всички ние реагираме прекалено емоционално. — Той сведе глава в престорен поклон. — Беше абсолютно удоволствие да се запозная с вас. — Господин Непознат отново разроши косата ми.

— Имате чудесно момче. Моля, кажете на господин Картър да се обади в офиса веднага щом се върнат.

— Разбира се — отвърна баща ми.

Двамата мъже бавно тръгнаха към плимута до тротоара. Дори не се обърнаха. Баща ми, майка ми и аз останахме на местата си, докато колата се скри от очите ни, разпръсквайки ветрилообразна диря от прах.

Емъри притисна колене до гърдите си и уви свободната си ръка около тялото си в опит да се стопли. Трепереше неудържимо и зъбите й тракаха. Беше опипала счупената си китка със здравата си ръка и се наложи да я дръпне. Толкова се беше подула, че кожата й сякаш беше сраснала с краищата на белезниците и металът се беше впил в нея. Пулсът й блъскаше в острата стомана, топла и влажна. Емъри се уплаши, че може да загуби ръката си, ако скоро не намери начин да се измъкне от там, но не знаеше какво да направи.

Нямаше изход.

Нямаше таван.

Обграждаше я само студен бетон. Музиката гърмеше. Емъри не знаеше песента.

Беше й трудно да разсъждава ясно. Знаеше, че това се дължи на липсата на храна и вода, но нямаше смисъл да си го казва. Освен това главата й пулсираше от болка и умът й беше замъглен.

Тя се беше напивала веднъж.

Двете с Колийн Макдугъл.

Бяха намерили бутилка "Уайлд Търки" под бюфета в кухнята в дома на Колийн и решиха да опитат бърбъна. В края на краищата, ако не тренираха да пият, как щяха да знаят какво количество е безопасно да изпият, без да се натряскат. Оказа се, че им трябва съвсем малко и майката на Колийн изобщо не се зарадва, когато ги завари, връщайки се вкъщи един час по-рано, отколкото се очакваше. Емъри не си спомняше колко изпиха, но на другия ден имаше особено главоболие, което започваше някъде зад очите и се засилваше към тила й.