— Мисля, че ме е обхванало едно от онези настроения, когато се питаш какъв е смисълът на живота — промърмори Били.
Сега беше ред на Фин да въздъхне.
— Ако не се бяхме срещнали, какво щеше да правиш сега? — попита тя.
— Сигурно щях да се опитвам да продам някое парче от семейното имение, за да купя нова трюмна помпа за яхтата — изсумтя той. — Онази, която преди време в Амстердам едва не взривиха под краката ни.
— И това ли е честна работа? Това ли е смисълът на живота? Кой казва, че не можеш и да се позабавляваш? Кой твърди, че днес светът няма нужда от приключения?
— Предполагам, че се дължи на калвинисткия ми произход — закима Били. — Работи безспирно и така нататък. — Той вдигна рамене. — Смятах да се занимавам с лодки, докато забележа първите бели косми, и чак тогава да се заема със сериозни дела.
— Например?
— Предполагам, че нещо смислено.
— Направил си докторат по испански в Оксфорд, а дисертацията ти е за трилърите на Джон Д. Макдоналд. Колко смислено е това… д-р Пилгрим?
— Предполагам, че бих могъл да стана учител.
— И да учиш други хора как да станат учители — поклати Фин глава. — Аз съм възпитана да вярвам, че важен е пътят, а не местоназначението.
— Сигурно смяташ, че се държа глупаво — въздъхна Били.
— Не — отвърна Фин, — зная, че се държиш глупаво.
Ели Санторо излезе от надстройката на няколко метра от тях.
— Нещо се появи на екрана на страничния сонар — съобщи едноокият моряк. — И то точно на мястото, където каза, че ще бъде.
Фин и Били го последваха в дългата каюта с нисък таван. Тя беше претъпкана с всякакви електронни уреди: от монитори до автоматични телевизионни камери, екрани на джипиеси, радари за бури, уреди за откриване на магнитни аномалии и рибни пасажи, хидроакустични апарати и странично сканиращи сонари.
Гуидо Дерлаген седеше пред цветния екран на страничния сонар и бързо натискаше клавишите, за да изчисти изображението. То приличаше на отпечатък от стар, подкован с цинтове ботуш, леко разширен в центъра и по-тесен към края.
— Три мачти. Висок при носа и кърмата. Въоръжен испански търговски кораб. Дълъг е около двайсет и четири или двайсет и седем метра — обясни холандецът. — Лежи на около десет метра дълбочина върху пясък.
— Дааа — намеси се Рън-Рън Максевъни, който се беше настанил зад барплота до вратата и отпиваше от стара емайлирана чаша, — а може и да е парче корал, което да прилича на не знам си какво. — Той направи гримаса. — Защо никой не го е видял, след като е толкова лесно?
— Всичко е нанесено на картите — намеси се Ели Санторо. — Подвижни дюни. Това е подводна пясъчна река. През последните няколко години имаше доста урагани. Време, каквото описва Ал Гор. Вероятно тогава е бил изровен.
— Въпреки това може да е някое тъпо парче корал.
— Ти май наистина си заядливо старче, а? — засмя се Били.
— Аз съм шотландец. Ние по природа сме кисели. Причината е в шибаните зими в опушения Единбург — отговори кльощавият нисък мъж с гримаса, при която проблеснаха златните му зъби. — Отнасям се философски към това и може би така се проявява китайското у мен.
— Всички сте луди — възкликна Фин. — Е, кой иска да се гмурне?
Тя се носеше леко във водата с притиснати към страните ръце. Размахваше големите плавници „Дейкър“ в бавен ритъм и те я изстрелваха напред в топлите прозрачни дълбини. Докато се гмуркаше надолу към корабните останки, усещаше кислородните бутилки на гърба си като успокояваща тежест. Позицията, която се видя на екрана във влекача, беше на около петстотин метра от мястото, където стоеше на котва „Еспаньола“, и те използваха дългия три и половина метра „Зодиак 420“, който държаха като плаваща база за гмуркане върху покрива на помещението за карти.
Да бъде отново във водата беше облекчение след дългия полет от Хийтроу и предхождащата го обиколка на половин Европа. Понякога на Фин й се струваше, че е прекарала половината от своята младост в нещо като академична околна среда — библиотеките например или онзи архив в Испания. Макар да ценеше изследователската работа, понякога копнееше за приключението да бъде на самото място. С баща й и майка й беше същото. Когато анотираха експонати в Калъмбъс, те копнееха за джунглата, и обратното. При археологията беше така: едната половина от живота си прекарваш в търсене, а другата в изучаване на намереното.
Тя се усмихна на себе си, но без да отделя устни от силиконовия мундщук, който стискаше в уста. Следването беше свършило и започна ловът. Сега долови първата миризма на ловната плячка, която лежеше точно под нея, заровена в проблясващия пясък на дъното на Флоридския пролив.
Читать дальше