Пол Кристофер - Златото на Кортес

— Сигурно се питаш защо наредих да те доведат в лагера?

— Обикновено се срещаме на брега.

— Изненада ли се?

— Стана ми интересно.

— Защо смяташ, че те повиках тук?

— Представа си нямам, шефе.

— Може би искам да те убия. Може би съм решил да дам на твоите господари пример чрез теб. Може да си мисля, че са ме измамили с онова, което смятам мое по право. Може би, както американците обичат да казват пред пресата, аз съм побеснял луд, чието единствено желание е да вземе едно мачете и да ти отсече главата или да изтръгне сърцето ти на каменния олтар.

— Твърде много „може би“, шефе.

Гусман се засмя.

— Капитан Крус, много си хладнокръвен.

— Просто практичен — вдигна рамене Крус. — Ако направиш нещо от изброеното, подводницата ще си замине за Куба и никога повече няма да се върне. Твоят канал към Съединените щати и източникът за рафиниране на висококачествен хероин ще изчезнат в небитието. А с това и парите, от които имаш нужда, за да финансираш революцията си.

— Много точно, капитане.

— Значи трябва да има друга причина.

— Точно така. — Гусман отново се ухили и показа зъбите си.

Аркади си позволи да направи намек за кипящото в него раздразнение.

— Сеньор Гусман, в открито море ме чака голяма подводница. Хората ми дишат консервиран въздух и не смеят да шукнат, за да не бъдат уловени от буйовете със сонари, които американците са разпръснали в крайбрежните води на Юкатан, за да пречат на хора като теб да въртят търговията си.

Гусман не обърна внимание на не твърде забулената обида. Усмивката не слезе от лицето му. Той се наклони напред и подкани с дебелия си пръст Аркади да направи същото.

— Трябва да ти покажа нещо — прошепна наркобаронът. — Последвай ме.

Остави празната си чаша на пода, стана, но не изпусна от ръка бутилката с бренди. Грабна от писалището една омачкана, лекьосана червена барета, нахлупи я на главата си под юнашки ъгъл и излезе навън. Аркади го последва. Спуснаха се по стъпалата на верандата до бъгито и Гусман освободи шофьора, като махна с ръка и изръмжа къса заповед.

— Аз ще карам — обясни той на кубинеца.

Крус отново се настани на пътническата седалка. Наркобаронът запали двигателя, включи двойната предавка и подкара бързо през лагера, за да излезе през далечната врата. После пое по едва забележима пътека и заподскача напред из джунглата.

— През 1962 година бях малко момче и живеех в едно село наблизо. Казваше се Нокакаб. Беше малко място без значение, разположено по средата на джунглата. Някога през деветнайсети век холандски и германски заселници са се опитали да обработват земята. Повечето са били изклани в Кастовите войни през 1848 г. 17 17 След завладяването на Юкатан от испанците, в Нова Испания се създават касти, като най-горе са родените в Испания, следват креолите, метисите, местните идалговци, произхождащи от някогашни знатни индиански родове, и най-отдолу местното население — маите. — Б.пр. , но е имало и малко сватби между тях и местните и в резултат се е получило моето семейство.

— Изглежда знаеш доста за това.

— Това е моето наследство и моето завещание. Да, капитане, доста се порових. — Той зави рязко по една още по-тясна пътека. От двете страни гъсталаци пляскаха с клони джипа, докато той продължаваше да си пробива път през джунглата.

— През 1962-ра си бил малко момче — припомни му Крус.

— През 1962-ра в навечерието на Коледа в небесата над нашето село бушуваше ужасна буря. Старейшините решиха, че това е лош знак. Ние бяхме католици, но в джунглата старите вярвания са оцелели под повърхността. Сякаш в потвърждение на това изведнъж над самото село се появи ясно видим пламък. Нещо избухна. С очите си го видях. Всички сметнахме, че идва краят на света.

— Какво се случи?

— Горящият човек — отговори Гусман. — Една фигура се премяташе из небесата и като комета се носеше към земята. Удари се в една от къщите и запали покрива, въпреки че беше напоен с вода от дъжда. Известно време селяните не предприеха нищо, но най-накрая един от старейшините излезе напред и влезе в колибата, където беше паднал горящият човек. Помня, че всички бяха уплашени, но никой не отмести поглед.

Горящ човек , помисли си Аркади. Май наистина му е мръднала чивията.

Джипът излезе на полянка в джунглата. Тя имаше вид на естествено образувание — наклонена ливада, която водеше надолу към малка гънка в горската почва. В предния край на гънката се издигаше ниска могила, висока петнайсет-двайсет метра, а зад нея се виждаше дълго възвишение с формата на пура, наподобяващо покрита с пълзящи растения и пръст пътека, издълбана от някое огромно животно. След кратката реч, която дръпна Гусман, Аркади беше останал с впечатлението, че отиват в старото село на наркобарона, но наоколо нямаше и следа от него. Хълмът имаше четири равни страни, стръмни до невъзможност — класическата форма на малка заровена ацтекска пирамида, която очевидно не беше докосвана от ръцете на любопитните съвременни археолози. Хълмчето сякаш беше запалено в пожара на златисти цветове и големи наподобяващи кожа листа, почти неприлично лъскави, които растяха по дългите тела на увивните растения. Хиляди бяха преплетени така, че формираха непроницаема дървена преграда.